Град от стъкло

След няколко часа краката я боляха, а устата й беше пресъхнала като пергамент. Въздухът доста беше захладнял и тя трепереше, пъхнала ръцете си дълбоко в джобовете. Но всичко щеше да е много по-поносимо, ако Джейс й говореше. Откакто бяха напуснали имението, той не й бе продумал нито дума, ако не се броят кратките команди, когато я упътваше накъде да завие или как да избегне някоя дупка на пътя. Тя дори се запита какво го е грижа дали ще падне в дупката, освен може би, че така щеше да го забави.

По едно време небето на изток започна да светлее. Клеъри, която се препъваше полузаспала, вдигна изненадано глава.

— Рано е за изгрев-слънце.

Джейс я погледна снизходително.

— Това е Аликанте. Има поне още три часа, докато изгрее слънцето. Това са светлините на града.

Твърде облекчена, че са близо до дома, за да забележи иронията му, Клеъри ускори крачка. Свиха зад един ъгъл и се озоваха на широк черен път, врязан в склона на един хълм. Той се виеше по склона и изчезваше зад завоя в далечината. Макар градът все още да не се виждаше, ставаше все по-светло, небето бе обагрено в странен червеникав блясък.

— Като че ли скоро ще пристигнем — каза Клеъри. — Има ли някакъв по-пряк път за слизане по хълма?

Джейс се намръщи.

— Нещо не е наред — каза внезапно той и бързо заслиза надолу, почти тичайки; изпод ботушите му хвърчеше пръст с цвят на охра под тази странна светлина. Клеъри се затича след него, без да обръща внимание на протестите на изранените си крака. Те завиха зад следващия ъгъл, при което Джейс спря така рязко, че Клеъри почти се блъсна в него. При други обстоятелства това можеше и да е смешно. Но не и сега.