Битката за Ориса
- Автор: Банч Кристофер, Кол Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Ориса». Краткое содержание книги:
Ала последният сблъсък в този двубой на воли се отложи доста във времето. И го забави не друг, а Гамелан.
Две нощи след съвещанието в каютата на Чола Ий гъста мъгла погълна галерите. Толкова беше гъста, че не посмяхме да продължим, от страх, че корабите ще се разделят и повече никога няма да се намерят. Наредих да спрем, уведомих с рог другите галери, флотилията ни заседна в безветрието и не ни оставаше друго освен да чакаме мъглата да се вдигне. И да се молим Кийхат да е постъпил по същия начин.
Гамелан ме повика в каютата си. Бодра светлинка грееше в магическия му мангал.
— Ела да седнеш и да пийнеш чашка ракия със стареца — каза той.
— Трябва да съм на палубата, а не да седя тук с теб — отвърнах.
— Глупости. И без това нищо не се вижда. А види ли се нещо, значи е твърде късно и диваците са пред портите ни. Ела седни и ще ти кажа как да сложим край на това преследване.
Подчиних се, макар да си имах причини за безпокойство и още по-добри причини да пресуша на един дъх първата чашка и да си сипя втора. Първото заклинание, което Гамелан ме беше накарал да направя, ме беше изпълнило с дълбок потрес заради странния свят, до който се бях докоснала. А когато го повторих за другите — пак по негово настояване, — страхът ми нарасна още повече. Усещането, че нещо ме повлича надолу, сякаш в морските дълбини, беше дори по-силно от първия път. И за свой ужас изпитах неохота да изплувам обратно. Под повърхността на онези магически дълбини дебнеха толкова много обещания; обещания, които ме привличаха също толкова силно като картата на западните морета, когато я зърнах за пръв път и закопнях до болка да разбера какво се крие отвъд.
Гамелан мушна ръка в гънките на робата си и измъкна перото, което беше откраднал от жезъла на Кийхат. Протегна го слепешката към мен.
— Имаме нещо, което принадлежи на варварския цар — каза той. — Нещо, което той цени повече от всичко друго… — Взех перото с мисълта, че знам какви ще са следващите му думи. — Неговата мъжественост.
Перото трепереше в пръстите ми.
— Знам какво искаш, магьоснико — казах аз. — Аз обаче не мога и не искам да го направя.
— Защо се страхуваш толкова много от магията, Рейли?
— Много добре знаеш.
— Не знам! Кажи ми! — сопна се той.
— Намери си някой друг!
— Няма друг. Кажи ми!
И аз му казах. Това е история, която няма нищо общо с трагичната съдба на Халаб. И не съм я разказвала на никой друг, освен на Отара, а тя е мъртва. Така че пиши внимателно, писарю. Разказвам я само защото обещах да се придържам към истината.
Станах жена рано — месечните ми цикли започнаха, когато бях на десет. На единайсет вече имах гърди, оформен ханш и окосмение между бедрата като на зряла жена. Но макар тялото ми да беше разцъфнало, умът ми едва беше напъпил и този разнобой ме хвърляше в мъчително объркване. Непрекъснато си мислех за секс и това ме отвращаваше, защото тогава още не познавах влеченията си и свързвах физиологичните копнежи единствено с мъже. Без видима причина изведнъж утробата ми пламваше лепкава, но видех ли мъж в такъв момент, стомахът ми се обръщаше с отвращение при мисълта за твърдата четина, ъгловатите форми и киселите телесни миризми.
Бях на дванайсет, когато отидохме на гости в имението на един от чичовците ми. Той имаше големи градини с маслинени насаждения, хубава зеленчукова градина, където растяха и най-различни билки, имаше също и няколко стада кози, така че летата в имението му винаги бяха изпълнени с тлъсти черни маслини, вкусно саламурено сирене, уханния черен хляб, който печеше стринка ми, и промишлени количества домати и лук с най-прекрасния вкус на света. Един ден с братовчед ми Веран напълнихме кошница с подобни вкуснотии и тръгнахме към далечните хълмове, където пасяха малките ярета. Веран беше на петнайсет и макар да беше пораснал от последната ни среща, аз бях по-висока, а и по-силна от него, така че през онова лято, за разлика от предишните, безоблачното ни приятелство беше помрачено от пристъпи на неудобство и шумни караници. Ала онзи следобед, за който разказвам, беше така спокоен и мирен, че всяка раздразнителност и неуместни мисли изчезнаха като пуха на глухарчетата, който уханните ветрове разнасяха над зелените хълмове.