Кръвни братя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–0732–8
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Кръвни братя». Краткое содержание книги:
Тази легенда привлича в Хокинс Холоу журналистката и писателка Куин Блек, която се надява да посвети новата си книга на зловещите събития. Едва февруари е, но Кейлеб Хокинс, потомък на основателите на града, вече е усетил надигащото се зло. Въпреки че не може да забрави началото на преживяния ужас в горите преди двадесет и една години, той съзнава, че досега знаменията за надигащото се зло никога не са били толкова ясни. Кал ще се нуждае от помощта на своите най-добри приятели — Фокс и Гейдж, — а поради необяснима причина, и от помощта на Куин. Тя също вижда злото, което повечето местни хора не могат да видят, и се чувства свързана с града… и с Кал. Когато зимата отмине и настъпи пролет, Кал и Куин ще се освободят от задръжките си и ще се предадат на неустоимото желание. Ще положат крайъгълния камък на група мъже и жени, свързани от съдбата, страстта и борбата срещу онова, което се задава от мрака…
— Кръстен си на истинска лисица? Като… онези, за които се ходи на лов с кучета? — полюбопитства Лейла.
— Е, не конкретно животно. По-скоро… Трябва да се запознаеш с майка ми.
— Независимо как Фокс е получил интересното си име, не мисля, че съвпаденията са случайни. — Куин се вгледа в лицето на Кал и забеляза, че е замислен. — Мисля, че на тази маса седи не само един потомък на рода Хокинс.
— Куин, родът на баща ми е дошъл от Ирландия преди четири поколения — осведоми я Фокс. — Не са живели тук по времето на Ан Хокинс, а са орали нивите в Кери.
— А на майка ти? — попита Лейла.
— По-разнообразна смесица е. Английска и ирландска кръв. Мисля, че и малко френска. Никой не си е правил труда да съставя родословно дърво, но не съм чувал да сме имали роднина на име Хокинс.
— Може би не е зле да надникнеш по-дълбоко. А Гейдж? — попита Куин.
— Нямам представа. — Кал вече сериозно размишляваше. — Не ми се вярва и той да знае нещо. Мога да попитам баща му Бил. Ако е истина и всички сме преки наследници, това може да обясни едно от нещата, които никога не съм разбирал.
— Защо точно вие — тихо каза Куин. — Вие тримата, смесването на кръвта ви и отварянето на вратата.
— Винаги съм смятал, че причината е в мен.
В тихата къща, в непрогледния мрак, Кал лежеше в леглото на Куин, сгушен на топло до нея.
— Само в теб?
— Може би те са помогнали за отприщването му, но да, главно в мен. Защото беше моята кръв… не само в онази нощ… а кръвта на моите предци. Аз бях момчето от рода Хокинс. Те не бяха свързани по същия начин, както аз. Поколения назад. Но ако това е истина… все още не зная как да го приема.
— Дай си миг почивка. — Тя погали гърдите му. — За жалост, не можеш.
— Защо той… Дент… го допусна? Щом е намерил начин да го възпира, защо позволи да се стигне дотук?
— Още един въпрос. — Куин се надигна, докато се озова очи в очи с него. — Ще разберем, Кал. Трябва, вярвам в това.
— И аз съм на път да повярвам, благодарение на теб. — Кал докосна бузата й. — Куин, тази нощ не мога да остана. Лъмп може да е мързеливец, но разчита на мен.
— А да се забавиш още час?
— Да — усмихна се той, когато Куин се надвеси над него. — Мисля, че ще издържи още един час.
По-късно, докато вървеше към колата си, въздухът затрепери и дърветата затракаха с голите си клони. Кал огледа улицата за някакъв знак, нещо, от което да се пази. Но на пустото платно нямаше нищо.
„Нещо витае във въздуха“, отново си каза той и потегли към дома.
Минаваше полунощ, когато дълго потисканата нужда от цигара се прокрадна в съзнанието на Гейдж. Беше ги отказал преди две години, три месеца и една седмица — факт, който понякога все още го изнервяше.
Включи радиото, за да отклони мислите си от това, но изкушението ставаше все по-неустоимо. Можеше да се пребори с него, както много пъти бе успявал. Иначе би трябвало да повярва в старата изтъркана поговорка „Какъвто бащата, такъв и синът“.
Той определено не приличаше на баща си.
Пиеше, ако желаеше, но никога не се напиваше. Поне от седемнадесетгодишен, когато веднъж го бе направил съвсем съзнателно. Не обвиняваше другите за своите недостатъци и не стоварваше юмруци върху по-малко беззащитно същество, за да се чувства голям и силен.
Дори не обвиняваше своя старец, не твърде често. Човек играе с картите, които са му раздадени, поне така смяташе той. Или се отказва и си тръгва с празни джобове.
Въпрос на жребий.
Затова бе напълно подготвен да прогони това внезапно и изненадващо силно желание за цигара. Но щом осъзна, че се намира на броени километри от Хокинс Холоу, където бе много вероятно да го очаква грозна и мъчителна смърт, предупрежденията на лекаря му се сториха жалки, а самоналожените му ограничения — напълно безсмислени.
Щом видя табелата за Шийте, си каза: „Какво пък… по дяволите“. Не искаше да живее вечно. Сви към денонощния магазин и си взе кафе и кутия „Марлборо“.
Закрачи обратно към колата, която си бе купил тази вечер във Вашингтон, след като бе кацнал със самолета, преди да изплати малък дълг. Вятърът развяваше косите му, тъмни като нощта и малко по-дълги от обикновено. И малко занемарени, защото нямаше доверие на бръснарите в Прага.