Крадецът на книги
- Автор: Зюсак Маркъс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крадецът на книги». Краткое содержание книги:
— Кого чакаш?
Макс не помръдна.
— Фюрера. — Тонът му беше съвсем делови. — Затова и тренирам.
— За лицевите опори ли говориш?
— Точно за тях. — Макс тръгна към бетонното стълбище. — Всяка мощ чакам в тъмното и фюрерът слиза по тези стълби. Тръгва към мен и сетне двамата с него се бием с часове.
Сега Лизел се беше изправила.
— И кой побеждава? — попита тя.
Първо Макс си мислеше да отговори „никой“, но сетне забеляза кутиите с боя, топовете платно и растящата купчина вестници в периферията на зрителното си поле. Видя думите, дългия облак и фигурите на стената.
— Аз — каза той.
Сякаш беше отворил дланта си, за да й даде думите и сетне я беше затворил отново.
Под земята в Молкинг, Германия, двама души стоят и разговарят в едно мазе. Това звучи като началото на виц: „Значи, един евреин и един германец стоят в едно мазе…“
Но не беше виц.
Друг проект на Макс беше останалата част от Mein Kampf. Всяка страница беше внимателно откъсната от книгата и сложена на пода, за да бъде боядисана. След това щеше да бъде оставена да изсъхне и върната между първата и последната корица. Когато Лизел един ден се прибра след училище, тя завари Макс, Роза и татко да нанасят пласт боя върху отделните страници. Много от тях вече бяха окачени на специално опънат канап и хванати с щипки, точно както вероятно беше направен и „Надвесеният човек“.
И тримата вдигнаха глава и заговориха:
— Здравей, Лизел.
— Ето ти четка, Лизел.
— Най-сетне си дойде, Saumensch. Къде беше досега?
Докато боядисваше, Лизел си мислеше за това как Макс Ванденбург се боксира с фюрера, както й го беше разказал.
Когато виденията се стопиха и тя завърши първата си страница, татко й намигна. Мама я сгълча, че е разплискала твърде много боя. Макс разглеждаше всяка от страниците по отделно, може би представяйки си какво ще произведе върху тях. Много месеци по-късно той щеше да боядиса и корицата на тази книга и да й даде ново заглавие по името на един от разказите, които щеше да напише и да илюстрира вътре в нея.
Този следобед в тайната квартира на улица „Химел“ № 33 семейство Хуберман, Лизел Мемингер и Макс Ванденбург приготвиха страниците на „Игрословецът“
Хубаво беше да си бояджия.
Тогава зарът се търкулна със седмата си страна нагоре. Два дни след като Германия нападна Русия. Три дни след като британците и Съветите обединиха силите си.
Седем.
Търкулваш и гледаш какво ще стане, разбирайки много добре, че този зар не е обикновен. Казваш си, че това е само лош късмет, но знаеш през цялото време, че лошото се е задавало. Било е предопределено от момента, в който си влязъл в стаята. Масата го усещаше по дъха ти. Евреинът се подаваше от джоба ти още от самото начало. Той беше като петно върху ревера ти и в момента, който търкулна зара, знаеше, че ще се падне седем — единственото нещо, което някак си намира начин да те нарани. Зарът се приземява. Взира се в очите ти, чудодеен и отблъскващ. Сетне се извръщаш, но с усещането, че той е забил нокти в гърдите ти.
Просто лош късмет.
Така си казваш.
Без каквито и да е последствия.
Опитваш се да вярваш в това, защото дълбоко в себе си знаеш, че това малко късче от променливата съдба е сигнал за нещата, които се задават. Ти криеш евреин. И съответно плащаш. По един или друг начин, но трябва да платиш.
Поглеждайки назад, Лизел си каза, че това не е кой знае какво. Може би защото толкова много неща се случиха, откакто написа историята си в мазето. На фона на всичко останало, разсъждаваше тя, това, че Роза бе уволнена от кмета и съпругата му, изобщо не беше лош късмет. Този факт по никакъв начин не беше свързан с укриването на един евреин. И беше съвсем логичен в по-големия контекст на войната. По онова време обаче във въздуха витаеше предчувствието за надвиснало наказание.