Божият гняв

— Тези неща никога не свършват, братко. Помниш ли Розамунд Ингам? Самоубила се е в затвора „Флийт“. Кой знае как, лекарството, което отнела на бедния Оливър, й било дадено, за да се отърве от примката на палача. При това всичко е било напразно. Прочетоха завещанието на Ингам.

— И?

— Оставил е всичко на мен. Малка рента на жена си. Но къщата, мебелите, всички златни и сребърни прибори са за бедния Джак — Кранстън избърса сълзите от очите си. — Кълна се в Бога, бих върнал всичко, само за да видя още веднъж лицето на Оливър!

— И какво ще направиш с парите, сър Джон?

— Първо, ще разкрася това забравено от Бога място — той смушка Ателстан. — С един хубав стъклопис, а? Достоен паметник на стария Оливър!

— Сър Джон, това ще бъде изключителен дар.

Кранстън се изправи и протегна.

— А ти какво ще правиш, братко? Да знаеш — той изду бузи, — че имаме нови убийства: кръчмар, който уж се удавил в буре с малвазия в кръчма на Картър Лейн. Млада съпруга от Фарингдън, открита мъртва в езерце за шарани. И по-лошо…

— Да, сър Джон?

— Шуреят ми Ралф пристига другата седмица. Боже, този малоумник ще ми надуе главата.

Ателстан се усмихна.

— В този случай си сам, сър Джон. С енориашите ми отиваме на поклонение до гробницата на блажения свети Суидин в Уинчестър.

Кранстън се почеса по главата.

— Шегуваш ли се, братко?

— Не.

Коронерът помогна на Ателстан да се изправи.

— Хайде, братко, да вдигнем тост за стария Оливър само още веднъж и да идем да ядосаме крадливия собственик на „Шарения кон“.