Потрес

Озоваха се на голяма тухлена веранда. Откакто бяха влезли в къщата, мъглата се беше сгъстила още повече. Писъкът отекваше във въздуха, но никъде не се виждаше бебе.

— Вайълет? — Емили започна да се върти с насълзени очи.

Внезапно звуците секнаха. Тишината беше оглушителна. Хана погледна приятелките си, чиито лица се размиваха в мъглата. През главата й мина ужасна мисъл: Беше ли мъртво бебето?

Пук.

Хана се изправи и погледна през мъглата към гаража и дърветата. Макар да не виждаше нищо, тя усети нечие присъствие. В този миг чу стъпките.

— Мацки. — Гласът й трепереше.

— Може да е Спенсър — рече смело Емили. Телефонът й просветна в тъмнината. — Току-що получих есемес, че е тук.

— Тогава къде е колата й? — Ариа посочи алеята. Освен нейното субару, там нямаше друга кола.

Емили прехапа устните си.

— Може да е паркирала в подножието на хълма и да е стигнала до тук пеша.

Хана се запъти към алеята.

— Тук има някой и това не е Спенсър. Трябва да я предупредим.

Почти беше стигнала до гаража, когато чу как нещо метално — ключове за кола, може би — пада върху асфалта. Тя замръзна на мястото си и се огледа, но не можеше да види нищо в мъглата. Разнесоха се стъпки, напрегнат шепот, размяна на реплики, които не можа да чуе. Накрая се чу толкова силен гръм, че чак я заболяха зъбите.

Тя се обърна рязко и впери поглед в приятелките си. Те стояха като вцепенени на верандата. Хана се извърна и отново погледна към алеята. Тогава забеляза неясна фигура, която лежеше просната върху една от цветните лехи, и изпищя. Фигурата беше облечена в дебело палто и качулка, която скриваше лицето; единственото нещо, което Хана можеше да види ясно, бе малката, тясна длан.

— Това Спенсър ли е? — изпищя Ариа.

Хана се затича към тялото. По лицето й се стичаха неконтролируеми сълзи. Нямаше ли Спенсър същото палто? Нямаше ли същите заострени ботуши?

Тя се спря изведнъж. Дали не беше убийство? Не бяха ли те следващите?

— Спенсър? — Емили се появи до Хана. — Спенсър? — Момичето я погледна ужасено. — Смяташ ли, че е…?

Хана се наведе, за да докосне качулката, но бързо отдръпна ръката си. Ужасяваше я мисълта какво ще види под нея.

Лицето на Спенсър, замръзнало в писък? Половината й мозък размазан по качулката?

По пътя мина кола и фаровете й за миг ги осветиха. Когато светлината премина през проснатото на земята тяло, Хана забеляза, че нещо не е наред. Изпод качулката стърчаха няколко кичура, които бяха по-светли от тези на Спенсър.

Ръката изглеждаше жилеста и по-възрастна. На безименния пръст имаше диамантен пръстен.

— Кой е това? — прошепна Ариа.

Хана си пое дълбоко дъх и дръпна качулката. Ариа изпищя. Емили покри очите си длан. И точно когато въздухът бе прорязан от вой на сирени, Хана погледна надолу. Очите бяха затворени, устните леко отворени. Жената би изглеждала така, сякаш спи, ако не беше ужасната рана на дясното й слепоочие. Хана огледа лицето и едва тогава разбра. Отпусна се на колене, изпълнена с облекчение, ужасена и объркана едновременно.