Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Пътят на коприната вече не беше самотно място, той гъмжеше от скърцащи каруци, селяни, които разменяха стоки на път за пазара с кошове плодове и зеленчуци, подпрени на раменете им върху бамбукови прътове. Малки кервани от по няколко мулета или камили носеха коприни и различни сортове чай на юг. Понякога Жосеран чуваше имперски пратеник да минава покрай тях, овързан с огромен колан със звънци. Видяха безброй овощни градини с черници, с които хранеха бубите за безценните им копринени пашкули.
Селцата, покрай които минаваха, бяха повечето бедни, със стъкмени от кал, слама и тръстика колиби. Свине и гъски цапотеха из разкаляните им пътеки; дечурлига с голи дупета клечаха и се изхождаха във вадите.
Веднъж минаха покрай погребална процесия. Натоварения ковчег беше покрит със замайващо пъстри копринени постели, а опечалените се смееха и пееха, като да е празничен ден. Група музиканти ги следваха, свиреха тръби. Жосеран за пръв път виждаше погребение, което да не е повод за скръбно мълчание, и остана удивен от гледката на хора, които приветстват радостно смъртта.
— Щастливи са за умрелия — обясни Сартак. — Мъртвите вече са оставили грижите за земните дела. Високите шумове държат настрана злите духове. — Той се приведе по-близо. — Сигурно съм зъл дух, защото и аз мразя звука от тези тръби!
И се разсмя.
Хората от Средното царство ги намираха за толкова любопитни, колкото и ужасяващи. Пълнички, кръглолики деца играеха под покритите с покриви порти и се втурваха навътре, когато минаваха, сочеха ги и пищяха от страх. Белобради старци оставяха настрани дългите си лули и ги зяпваха с отворени уста; старици с подплатени жилетки и панталони, беззъби, невероятно дребни и с обути в чехли крака се юрваха към навесите си, разпищели се като малките деца.
Беше късен следобед, когато стигнаха до един от най-големите градове, които Жосеран беше виждал, по-голям дори от Константинопол, Венеция или Рим. Стените, прецени той, бяха седем или осем левги в обиколка и изчезваха сред мъглата от двете страни. Издигаха се смайващ брой барабанни кули и пагоди.
Градът, каза му Сартак, се казвал Кензан Фу и оттам започвал Пътят на коприната. Повече от един милион души живеели в него, така му обясни.
— Тук ли ще се срещнем с Хубилай? — попита го Жосеран.
— Не, Варварино — разсмя се Сартак. — Пътуваме към по-красив град от този!
По онова време Жосеран си помисли, че думите му са празна хвалба.
Не спряха в Кензан Фу. Вместо това продължиха на север покрай Жълтата река, която беше набъбнала от дъжда, а водите ѝ бяха гъсти от калта и не бяха жълти, а червеникавокафяви на цвят. Подминаха друг голям град, който татарите нарекоха Тай Юан, и много късно един следобед се изправиха пред гледка, която накара Жосеран да зяпне от удивление.
Пред тях се издигаше стена от утъпкана пръст и кирпичени тухли. Простираше се миля след миля през хълмове, извиваше се като змия, преди накрая да изчезне в мъглата. Висока беше, колкото два или три човешки боя. По дължината ѝ бяха изградени наблюдателни кули, ориентирани в двете посоки.
Сартак слезе от коня. Последваха го, повели конете си нагоре по насипа към стените със зъбери, където отново се качиха на седлата и поеха по пътя, изграден отгоре на стената. Вървяха между зъберите ѝ не в продължение на часове, а няколко дни. Подминаха безчет стражеви кули. Войниците, които пазеха, имаха същите брони като свитата им и носеха същите зелено-бели знамена.
Така и не стигнаха края на този смайващ градеж. Много преди това пристигнаха в Шанту.
67
Може би е хубаво, че боговете се намесиха, мислеше си Хутлун. Кой знае каква лудост щях да сторя?
Аз съм принцеса, татарка, дъщеря на велик хан; той беше варварин, при това грозен. Но караше сърцето ми да трепва, когато го погледнех. Не съм се чувствала така преди, когато съм била с мъж от моето племе, и сега копнея отново да изпитам този трепет.
Вече ми липсва. Нощем, когато летя с духовете на вечното Синьо небе, ще го търся. Никога няма да го забравя.
Стрелата на сива мълния просветна над планината. Рукна летен дъжд и цялото поле заблестя от водата. Степта, този океан от треви — беше покрита с диви цветя, жълти, карминени и виолетови, в долината пасяха овце и бяха толкова тлъсти, че се тътреха като гъски. Във всяка юрта в долината кожените мехове, които висяха над вратите, преливаха от кумис.
По праговете на пръснатите из равнината юрти надзъртаха хора, засенчваха очи от блясъка на слънцето и наблюдаваха как тези странници минават в галоп. Овчарските кучета се втурваха след тях, лаеха, следваха ги бегом, после изоставаха и отново се запътваха към дома си.