Отвличането [bg]

Грейси дръпва Бренда и Сали, за да спрат. Изведнъж усеща колко е важно да се обърне и да погледне баща си. Отново я е обзело онова лошо чувство, като кошмар, който се случва наяве. Чувството, че ще й се случи нещо много страшно. Чувството, което изпитва вече повече от седмица винаги когато е навън през междучасието или по време на тренировка на футболното игрище, или на път за вкъщи след училище. Все едно някой я наблюдава. Дебне я.

Цялата й кожа настръхва.

Слънцето блести в очите й и тя примижава. Забелязва баща си, който я гледа от пейките до игрището. Обикнове­но когато лошото чувство я обземеше, тя заставаше до ня­кой възрастен и чувството я напускаше. Но не и днес. Не и сега. Отчаяно й се иска да изтича при баща си.

- Хайде, Грейси - казва Бренда и я дърпа за ръката. - Няма да остане бананов сладолед, ако не побързаме.

Тя решава, че се държи глупаво, нещо, което майка й не позволяваше в къщата си. Та тя е насред огромна тълпа в парка след футболния мач. Не бива да се поддава на лошо­то чувство. Тук тя е в безопасност. Усмихва се и махва на баща си. Той й маха с телефон в ръка. Настръхналата й ко­жа се успокоява.

Трите стигат до павилиона и хванати за ръце, си пропра­вят път през тълпата от деца и родители. Сали взема сладо­леда си първа, после Бренда поръчва своя.

- Травестит!

Грейси се обръща към лиглата, застанала на два метра от нея, която й се подиграва, но без да има подкрепата на някой възрастен. Доста глупаво. Лиглата осъзнава греш­ката си. Тя поглежда ръцете на Грейси, които са свити в юмруци. Лиглата започва да отстъпва, после се затичва, но Грейси я сграбчва за косата, преди да заобиколи от задната страна на павилиона, където се оказват сами и ус­татият й баща не може да я защити. Юмрукът на Грейси се забива в носа на лиглата. Тя залита и пада по гръб на земята.