Щастливият странник [bg]

В участъка двама огромни следователи отведоха младия мъж в една задна стая. Единият от тях запита:

— Добре, кажи сега какво стана, малкият?

Лари каза:

— Исках да си купя баница, а той ми хвърли захар в лицето. Питайте момичето.

— Ходил си да го ръсиш, така ли?

Лари отрече.

Другият следовател подаде глава от вратата.

— Ей, швабата каза, че хлапето събирало за Ди Лука.

Следователят, който разпитваше Лари, стана и излезе от стаята. След пет минути се върна и запали цигара. Не зададе повече въпроси. Зачакаха.

Лари беше отчаян. Мислеше само как ще го пишат по вестниците, как ще опозори майка си, ще стане престъпник, ще иде в затвора и всички ще го презират. И как е оплескал цялата работа на господин Ди Лука.

Следователят си погледна часовника, излезе от стаята и се върна след няколко минути. Махна с пръст към вратата и каза:

— Хайде, малкият, чупката. Свободен си.

Лари не разбра и не повярва на ушите си.

— Шефът те чака отвън — поясни следователят.

Единият следовател отвори вратата на Лари и когато излезе, той видя господин Ди Лука да стои пред стълбите на участъка.

Господин Ди Лука каза:

— Благодаря, благодаря. — И се здрависа непохватно със следователя. После стисна Лари за ръката и го поведе по улицата към чакащата ги кола. Шофьорът бе момче, с което Лари беше ходил на училище, но оттогава не се бяха срещаш. Двамата с господин Ди Лука седнаха на задната седалка.

Тогава дойде втората изненада. Господин Ди Лука го стисна за ръката и каза на италиански:

— Bravo,какъв юнак си ти. Видях му муцуната на онова говедо. Хубава работа си свършил. Мръсник. Чуден момък си ти, Лоренцо. Като ми казаха, че си го ударил, защото не искал да ти продаде хляб, бях на седмото небе. Ах, защо не ми беше син!

Караха по Десето авеню към центъра. Лари гледаше през прозореца към железопътното депо. Променяше се сякаш с всяка секунда, с всяка капчица кръв, всяко късче месо, ставаше друг. Никога нямаше да се върне в депото, никога нямаше да се страхува като в онзи участък. Цялото могъщество на закона се беше сринало пред очите му в онова ръкостискане между Ди Лука и следователя, бързото измъкване и възхищението, което беляза свободата му. Мислеше за кръвта на пекаря, за ръцете, разперени да спрат бягството му, за лудешки блесналите очи над размазаното подуто лице и леко му се догади.

Лари трябваше да каже истината:

— Господин Ди Лука, не мога да бия хора за пари. Нямам нищо против да събирам, но не съм гангстер.

Господин Ди Лука го потупа успокоително по рамото.

— Няма, няма, че кой върши такива неща за удоволствие? Аз гангстер ли съм? Нямам ли деца и внуци? Не съм ли кръстник на децата на моите приятели? Знаеш ли ти какво е да си роден в Италия? Ти си куче и риеш земята като куче да намериш мръсен кокал за вечеря. Носиш яйца на попа да си спасиш душата, буташ шише вино на писаря, колкото да си кажете две думи. Когатоpadrone,земевладелецът, дойде да почива през лятото в своя чифлик, всички момичета от селото ходят да му чистят къщата и да я пълнят със свежи цветя. Той им плаща с усмивка и дърпа ръкавицата до кокалчетата, да му ги целуват. И изведнъж — чудо. Америка. Толкоз му стига на човек да повярва в Иисуса Христа.