Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
— Длъжен съм да й обърна внимание и ще й обърна, но не по начина, по който те вероятно очакват. Трябва да разбера какво са намислили и затова ще тръгна по тази диря, докато си изясня положението. Ти ще ме придружиш, а другите нека да останат да ни чакат тук.
Той разстави постове и потегли с Херонимо, яздейки в кариер по следите, оставени в тревата от конете на абипоните. Двамата конници достигнаха гората и просеката, през която неприятелите бяха минали преди тях, и препускаха по нея, докато се добраха до другия край на гората. Там пред тях отново се ширна откритата тревиста равнина и те ясно видяха, че следите водеха през нея право към реката. Татко Ягуар дръпна юздите на коня си и каза:
— Така си и мислех. Ако са искали да ни преследват, щяха да завият тук, за да се доберат покрай гората до онази местност, където предполагат, че се намираме. Но отправянето им към реката ме кара да си направя извода, че таят глуповатото намерение да ни заблудят.
— Да заблудят нас! Та как ще стане тая работа, когато следите им винаги ще са пред погледа ни!
— Не винаги. Тъкмо защото ще трябва да посветим изцяло вниманието си на тези следи, не ще можем да яздим тъй бързо, както във всеки случай са яздили те. Вечерта ще бъдем принудени да спрем, защото през нощта няма да виждаме дирята. А ако те продължат да яздят и тогава, ще спечелят такава преднина, че на следващия ден следите едва ли ще се забелязват. Но, разбира се, ние няма да се оставим да ни измамят. Знаем, че отиват към Езерото на палмите, и ще поемем направо в тази посока. А сега да се връщаме!
Препуснаха обратно и щом стигнаха при спътниците си, всички потеглиха към Лаго де лос карандайес. Първата цел и първият важен обект по пътя дотам беше, както се спомена вече, Извора на пиявиците, разположен на ден и половина път в северозападна посока.
Теренът бе изцяло равен и отначало беше покрит с познатата степна трева. Но колкото повече се отдалечаваха от реката, толкова по-оскъдна бе тази зеленинка и най-сетне съвсем изчезна. Земята стана песъчлива и след време заприлича на пустиня, в която, изглежда, нямаше и следа от органичен живот. Приятното беше, че пясъкът образуваше тънък слой, който не намаляваше бързината на ездата.
Отначало Татко Ягуар се тревожеше, че доктор Моргенщерн, който не можеше да е добър ездач, ще ги забави, обаче тези опасения се оказаха неоснователни. Дребничкият учен стискаше зъби. Той съвсем не представляваше красива гледка на коня, но се държеше доста сносно и едва привечер започна да се оплаква от умора. А когато по-късно спряха да нощуват сред пустинята, се видя колко юнашки се беше държал и колко безмълвно и стоически бе понасял всички несгоди, защото се беше схванал така, че се наложи да го вдигнат от седлото. Оставиха го легнал на пясъка, понеже не можеше да ходи.
Татко Ягуар се зарадва на самоотвержеността на дребосъка и дружелюбно му каза:
— Защо не ми казахте, че се чувствате толкова изтощен? Все пак можехме да яздим малко по-бавно.
— Благодаря, господин Хамер! — отвърна дребосъкът. — Разбрах, че по-бързата езда е и по-плавна, а и тъй като съм решил да не ви затруднявам, няма да чуете да се оплаквам. Впрочем вие обещахте да ми помогнете в търсенето на гигантско животно и колкото по-бързо стигнем до мястото, където се намира, толкова по-добре. Вярно, че краката ми са се схванали и изобщо не ги чувствам, но ми се струва, че бързо ще настъпи подобрение, на латински «емендацио».
Скоро тази надежда се сбъдна, тъй че Моргенщерн можеше да се откаже от услугите, предложени му от хирурга.
За съжаление конете не намериха никаква паша. Трябваше да останат и жадни. Ездачите изядоха по парче сушено месо и после легнаха да спят, защото още на разсъмване щяха да тръгнат на път. Призори продължиха, яздейки както и предишния ден сред пясъци, докато към обед на хоризонта изплува тъмна ивица. Посочвайки към нея, Татко Ягуар обяви:
— Там се намира Извора на пиявиците. Вярно, че името му не звучи особено добре, но на това място има чиста питейна вода, а също и зелени дървета и храсти. Както виждате, вече яздим по трева, която с всяка измината крачка става все по-гъста и по-сочна.
Той имаше право. По-рано за Гран Чако се носеше лошата слава, че е пуста и безплодна област, и в нея наистина има значителни пространства, приличащи на пясъчната африканска пустиня. Но там, където има вода, избуява пищна растителност. През ноември реките излизат от коритата си и наводняват обширни площи, оставяйки след оттеглянето си толкова много влага, че растителността може да вирее и да се задържи през доста голяма част от сухия годишен период. По бреговете на тези реки има гори, подобни на девствените бразилски лесове, а дори и в пустинята се срещат многобройни езера, които дават влага на толкова много растения, че по този начин се привлича и животинският свят.