Вълнуващи нощи

Всички завеси в спалнята на Робърт бяха вдигнати и позволяваха на слабата лунна светлина да потопи помещението в своя сребърен блясък. Когато Кларис влезе, вътре беше изненадващо светло. Различаваше очертанията много ясно, само дето млечната светлина правеше цветовете на килима, завивката и завесите по-бледи. Тя превръщаше тежките тъмни мебели и вратите в четириъгълни черни блокове, а картините — в бледи имитации на действителността.

Робърт беше в леглото. Облегнат на възглавниците, той я чакаше.

Беше я видял и тя го знаеше. Все още беше облечена в светлозелената кадифена рокля, която лейди Милисънт бе избрала за нея. Фината материя падаше на перфектни дипли по тялото й и го извайваше. През дългата вечер, докато бъбреше с другите гости и чакаше да приключат, тя често плъзгаше ръце по кадифето и се наслаждаваше на усещането за скъпоценната материя върху кожата си. Робърт я наблюдаваше, предпазлив и дистанциран, но тя всеки момент усещаше желанието му.

Сега се усмихваше. Едва забележима триумфална усмивка. Беше безумие да се измъкне посред нощ от спалнята си и да дойде при него. Особено когато беше сигурна, че той ще разбие сърцето й. Но някой ден, когато се върнеше в Бомонтен и влезеше отново в ролята, за която я бяха възлитали, щеше да си спомня тази нощ и всички нощи, които й предстояха с него.

Той стана от леглото и отиде при нея. Едра, елегантна, тъмна мъжка фигура. Носеше риза и панталон, но краката му не вдигаха шум по пода. Очевидно беше бос.

Когато спря на няколко сантиметра от нея, сърцето й се качи в гърлото. Не се страхуваше от него. Вече не вярваше в слуховете за лудостта му. Разбираше защо бе настоявал така упорито на участието й в маскарада. Но сега стоеше толкова близо до нея, че трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Той беше много голям и много силен. Биеше се брутално. Миналата нощ я бе взел в пристъп на диво отчаяние и желание. Не го искаше, а сливането й причини болка. Въпреки това тя нямаше търпение отново да настъпи нощта и да дойде при него.

Този път обаче не беше безпомощна. Тя беше принцеса родена да властва, и тази нощ… тази нощ щеше да изживее властта си. Днес тя щеше да командва.

— Вече се опасявах, че сте променили решението си.

Ризата му беше отворена на врата и в дълбокото деколте се виждаха тъмните косъмчета на гърдите му. Кларис потръпна.

— Дадох ви думата си.

— А принцесата никога не нарушава дадена дума, знам. — Говореше като при първата им среща. Делово, незаинтересован от отговора й… неумолим.