Последният жив [Last Man Standing - bg]

— Луи, мама вкъщи ли е? Уеб се обажда.

Пауза. После детето запита:

— Вярно ли е, че заради теб убиха баща ни, Уеб?

— Не е вярно, Луи. Ти си умно момче, не слушай глупости. Но ние ще открием виновника. А сега повикай майка си, синко — добави твърдо той.

Уеб чу как момчето остави слушалката и тръгна нанякъде. Докато чакаше, той усети как отново затрепери; нямаше никаква идея какво да каже на жената. Треперенето му се усили, когато чу приближаващи се стъпки, после някой вдигна слушалката, без да каже нищо.

— Джули? — прошепна накрая той.

— Какво искаш, Уеб? — В гласа й звучеше умора. От това Уеб го заболя още повече, отколкото от яростните й крясъци в църквата.

— Просто искам да попитам дали мога с нещо да помогна.

— С нищо. Нито ти, нито който и да било.

— Трябва да има някой при теб. В момент като този не можеш да оставаш сама.

— Майка ми и сестра ми дойдоха от Нюарк.

Уеб си пое дъх. Това беше добре. Джули явно бе започнала да се съвзема, да се държи рационално.

— Ние ще открием убийците, Джули. Дори това да ми струва живота. Просто да го знаеш. За мен Луи и останалите бяха всичко на този свят.

— Прави, каквото знаеш, Уеб, но знай, че това няма да ги върне от гроба.

— Гледа ли днес пресконференцията?

— Не. И не ми се обаждай повече, ако обичаш. — Тя затвори.

Седнал на пода, той разсъждаваше върху станалото. Не че бе очаквал тя да му се извини, задето предния ден се бе нахвърлила така върху него. Най-много го заболя, че Джули просто искаше той да й се махне от главата. Не ми се обаждай повече, ако обичаш. Дали всички съпруги на загиналите му другарите изпитваха същото? Нито Деби, нито Синди, нито някоя от останалите му се бе обадила да го пита как е. После си припомни, че тяхната загуба беше много по-голяма от неговата собствена. Та те бяха загубили мъжете си! А той — просто бойни другари. Уеб предполагаше, че разликата е огромна. Само дето на нето не му изглеждаше така.

Той пребяга през улицата до денонощния супермаркет и си купи чаша кафе. Навън се бе застудило и ръмеше. Денят бе започнал слънчев и ведър, а завършваше мрачен и студен. Толкова характерно за тази част от страната. И толкова подтикващо към самоубийство онези, които и без това са склонни към това.

Уеб се върна в стаята си, седна на пода и отвори картонената кутия. Документите бяха влажни, някои леко мухлясали, а малкото снимки — пожълтели и оръфани. Но за него всичко беше ново и омагьосващо! Досега той не бе предполагал, че майка му пази толкова спомени от първия си брак. Никога не му бе идвало на ума да претърси къщата, за да ги открие. Защо — сам не знаеше. Може би отношенията с втория му баща бяха убили у него всякакъв интерес към бащите въобще.

Той разпръсна снимките във ветрило на пода и ги разгледа една по една. Баща му Хари Съливан беше красив мъж. Висок и широкоплещест, с вълниста черна коса, намазана с брилянтин, той го гледаше самоуверено от снимката. Приличаше на киноактьор от 40-те години, самоуверен и внушителен, с насмешливо пламъче в сините си очи. Уеб чак сега разбираше с какво бе привлякъл младата му тогава майка, при всичката й интелигентност и сексапил, начетеност и познания за света. Той се запита как ли би изглеждал баща му сега, след годините, прекарани в затвора, след десетилетията на авантюризъм и безпътица.