Единственият оцелял
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
— Не. Тая купчина отива при… — Доставчикът се вгледа през очилата върху етикетчето на една от кутиите. — …деветнайсет единайсет.
— Късметлии — обади се Джейми. — Май трябва да почакаме и да запалим по още една.
— Няма да се забавят — успокои ги шофьорът.
— Извинете за безпокойството — каза Кавано.
— Няма проблем.
Балансирайки внимателно кутиите, доставчикът се качи до стъклените врати точно в момента, когато отвътре излезе човек и му отвори. Джейми загаси цигарата си.
— За какво беше това сега? Да не би да си помисли, че тази пица е за апартамента на Джон?
— Този път може би не. Но скоро ще дойде нещо за хапване. Я пица, я китайска храна, я нещо друго.
— Откъде си толкова сигурен?
— Защото много пъти съм виждал пазачи да допускат същата грешка. Да седиш денонощно и да вардиш някого е отегчителна работа. Ако охраната се състои от хора без дисциплина, те си мислят непрекъснато за ядене. Ще претърсят шкафовете и ще си сготвят нещо, но повечето от тях не ги бива в това. — С изключение на Чад, който можеше да направи всякаква вкусотия от каквото и да е, помисли си Кавано и очите му се замъглиха. — И като не могат, започват да си мислят за пица, за печено пиле и за какво ли не. Ако това са от ония, които се опитаха да хванат Прескот в склада, у тях има доста трески за дялане, което предполага, че са от този тип хора.
— Може да чакаме с часове.
— Ако това изобщо стане, то ще стане скоро. С Джон говорих по телефона преди по-малко от час. До този момент са били под напрежение, така че едва ли им е било до ядене. Сега вече могат да се отпуснат и да хапнат.
— Пазачът на блока дали няма да прояви любопитство към присъствието ни пред входа?
— Той не ни вижда.
— Как така да не ни вижда?
— Като бях тук за последен път, забелязах, че фоайето е много по-ярко осветено от пътеката към входа и отвътре се вижда само отражението от вътрешността. Пазачът не може да наблюдава какво става навън.
— Ами камерата над вратата.
— Ти си я забелязала? Тя е насочена към зоната около вратата, а не към улицата. Когато измъкнем Джон оттук, ще му кажа да си намери по-добре охранявана сграда.
— Това е номер, който прилагаш и на клиентите ли?
— Какъв номер?
— „Когато измъкнем Джон оттук“. Говориш ми за бъдещето така, все едно че е станало, за да ме накараш да се почувствам по-добре. Наистина действа.
В зоната за доставки спря още един пикап, този път с надпис „Пица Хът“.
— Мой ред е — каза Джейми, доволна, че намира нещо, с което да поотпусне опънатите си нерви.
Докато шофьорът сваляше кутиите с пица, тя се приближи към него, потривайки ръце, сякаш предвкусвайки приятното хапване, което я очаква.
— Здрасти. Решихме да слезем да изпушим по една цигара и заедно с това да ви спестим качването до горе. Двайсет и осми апартамент. Умираме от глад.
Пъпчивият пубер също бе гладен, само че за друго. Едва не изтърва кутиите, като видя привлекателната жена до себе си.
— Ъ-ъ… — заекна той — ъ-ъ… нека да погледна. — Той се вгледа в етикетчето. — Да, двайсет и осми.
— Прекрасно.
— Две средни? Една пеперони и черни маслини? Другата де лукс?
— Точно така. Страхотно ухаят. Колко ви дължа?
Джейми му даде бакшиш и пое двете кутии.
— До следващия път.
— Да, госпожо — изчерви се хлапето, качи се замаяно в колата и потегли.
— Две средни пици — отбеляза Джейми. — Достатъчни за две горили.
— И аз така мисля — каза Кавано, — освен ако горилата е една и се е смилила над пленника, в което се съмнявам.
— Щом са си поръчали ядене, значи се чувстват спокойни, нали?
— Точно така. Предполагат, че още никой не е разбрал за Джон.
— Добре, какво правим сега? — попита Джейми.
— Връщаме се в парка, намираме някой бездомник на пейките и му даваме пиците. Трябват ни само кутиите.
Джейми гледаше озадачена.
— Ще откъсна горния капак на едната и дъното на другата и ще ги нанижа една в друга, да ми поберат бронежилетката — отвърна Кавано.
15.
Пазачът вдигна глава и погледна Джейми, която отвори вратата и я задържа, за да пропусне Кавано, понесъл кутиите. Очите му бързо се адаптираха към яркото осветление във фоайето.
— Здравейте. Идваме за купона у Тед в деветнайсет единайсет — каза Кавано.
Пазачът ги изгледа строго.
— Преди около петнайсетина минути докараха цяла купчина пици.
— Знаех си, че трябваше да донесем ребърца, пържени картофи и зеле! — възкликна отчаяно Джейми.
— Ама ти наистина само за ядене мислиш — каза Кавано шеговито, макар в гърдите да усещаше стягане.