Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
— Достатъчна е една бариера от огън.
— Ще я прескочат. Не са ягуари или когуари, за да се уплашат от няколко главни.
— Ами тия тук? — рече каталонецът и показа шепа кръгли зърна. — Най-лютият пипер. Докато вървяхме, напълних джобовете си.
— Става за печено месо, макар да люти много на гърлото.
— Но става и за индианците.
— По кой начин.
— Ще го хвърлим в огъня. Ако искат да прекосят огнената бариера, очите им ще се подлютят и за няколко часа ще са като слепи.
— Ти си по-хитър и от дявола!
— На това са ме научили карибите, за да държат неприятелите си далеч; ще видите, че същият номер ще мине и с араваките. Хайде, да съберем дърва за огъня и да ги чакаме спокойно.
XXVI
ЗАСАДАТА НА АРАВАКИТЕ
Вечеряха набързо с малкото месо от костенурката, което им бе останало от сутринта и с няколко сухара, после претърсиха околността, да не би да има скрити индианци, разровиха тревите да видят за змии, след което запалиха огньове около бивака и хвърлиха в тях няколко шепи пиперово зърно — отлично средство против комарите, зверовете и индианците.
Понеже основателно се страхуваха, че няма да прекарат спокойно нощта, решиха да бодърствуват първо двамата моряци и негърът, а след това Корсарът и каталонецът. Преди да си легнат, последните напълниха пушките си, а Кармо и другарите му се разположиха около огнения кръг с пушки между колената.
Великата джунгла се бе стаила, но тази тишина не вдъхваше доверие у хората на пост, защото знаеха от опит, че индианците предпочитат нощните нападения, понеже ги е страх от огнестрелните оръжия на белите и защото тъмнината им позволява да се доближат по-лесно до врага.
Изминаха няколко часа, през които хората на пост не отделяха очи от тъмния лес, когато негърът, чийто слух бе много остър, усети леко шумолене на листа.
— Чу ли, куме?… — прошепна той, накланяйки се към Кармо, който бе зает да вдъхва блажено пушека на парче пура, намерено случайно в джоба му.
— Нищо не чувам, дори крякането на жаба.
— Там мръдна един клон, аз го чух.
— Тогава значи аз съм глух.
— Ето, чуй, клонът се пречупи.
— Аз нищо не чувам, а ако това, което казващ е вярно, значи някой приближава към нас.
— Точно така — отвърна Моко.
— Пушката ми е готова. Мълчи и се ослушвай!
— Залегни, приятелю, за да не те пронижат стрелите.
Двамата се изтегнаха на тревата и дадоха знак на Ван Щилер, който бе застанал гърбом към тях, да последва примера им.
Явно, някой приближаваше. На петдесетина стъпки в гората вече се виждаха листата да помръдват и някой клон да изпращи. Ставаше ясно, че неприятелите приближаваха съвсем предпазливо, за да стигнат на удобно за тях разстояние за стрелба с лък.
Негърът и флибустиерите, скрити от високите треви, не мърдаха, очаквайки появата на индианците, за да открият огън. Изведнъж една неочаквана мисъл накара Кармо да се размърда.
— Кажи ми, Моко, далеч ли са още индианците?
— Още са в гората, но ако не спрат, след минута ще ги видим.
— Значи имам малко време. Ван Щилер, хвърли ми куртката и шапката си.
Хамбургчанинът побърза да се подчини, защото знаеше, че не току-така Кармо му иска тези неща. Последният се бе поизправил, за да свали и своята куртка, после се протегна, събра шума наоколо си, натъпка дрехите, изпъна ги на земята и сложи отгоре им шапките.
— Готово! — рече той и отново залегна.
— Моят бял приятел е хитър — захили се Моко.
— Ако не бях стъкмил тия две чучела, индианците можеха да изпратят стрелите си срещу Корсара и каталонеца. Сега не ги застрашава опасност.
— Тихо, идват! — прошепна Моко.
— Готов съм. Хей, Ван Щилер, хвърли една шепа от пипера.
Хамбургчанинът се готвеше да се изправи, но веднага се наведе. Няколко стрели изсвистяха и се забиха в чучелата.
— Напразно си хабите отровата, драги мои — рече през зъби Кармо. — Чакам да се покажете, за да опитате моите оловни сладкиши.
След като пуснаха още седем-осем стрели и видяха, че никой не дава признаци на живот, индианците изглежда добиха кураж. Един от тях, безспорно най-смелият, изскочи от гората, размахвайки ужасния си боздуган. Кармо вече бе вдигнал пушката си и се прицелваше, но малко преди да натисне спусъка, на около една миля навътре в гората отекнаха неочаквано четири изстрела, последвани от силни викове.
Индианецът светкавично се обърна и побегна в гората, преди Кармо да има време да се прицели повторно. Корсарът и каталонецът, събудени от пушечните изстрели и виковете, скочиха веднага на крака, смятайки, че лагерът им е нападнат от индианците.