Последен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Патрулите #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последен патрул». Краткое содержание книги:
„Последен патрул“ — това е пътешествие с най-добрия руски фантаст в търсене на нова истина. Но бъдете внимателни: Сергей Лукяненко не обича прости решения и кратки пътища. Така че приключението обещава да е ярко и увлекателно. Като самият живот, с чието разнообразие може да се сравни само фантастиката „Последен патрул“.
На път?!
— Не… не знам… — Келнерът веднага разбра, че независимо от външността ми трябва да говори по руски. — Не зная, наредиха ми!
— Марш оттук! — наредих аз, ставайки. — Няма да има бакшиш.
Келнерът се втурна към вратата на кухнята. А през това време посетителите започнаха да напускат чайхана, решили при такъв случай да минат без заплащане. Какво ли ги изплаши така — думите ми или интонацията?
— Антоне, да не си подпалиш панталоните. — каза Алишер.
Аз сведох очи — в дясната ми длан със съскане се въртеше файърбол. Бях се ядосал дотолкова, че окаченото заклинание беше преминало на пусков стадий.
— Да бях подпалил тази гадина… за назидание. — процедих аз през зъби.
Алишер мълчеше. Ту се усмихваше неловко, ту се мръщеше. Аз прекрасно разбирах какво иска да каже. Че тези хора не са виновни. Заповядали са им и те не са могли да се възпротивят. Че този беден чайхан е всичко, което имат. Че с него изхранват две-три големи семейства с деца и старци. Но мълчеше, защото в случая имах право да устроя малък пожар. Човекът, опитал се да отрови трима Светли мага, заслужава възпитателна мярка. За назидание и на него, и на другите. Ние сме Светли, а не светци…
— Шурпата беше хубава. — тихо каза Алишер.
— Тръгваме през Сумрака. — казах аз, превръщайки файърбола в струйка течен пламък и изливайки я в чинията с плов. Оризът и месото се превърнаха във въглени заедно с отровата. — Нещо не ми се иска да минавам през вратата. Твърде бързо работят, гадовете.
Алишер кимна с благодарност, стана, и за по-сигурно стъпка горещите въглени от чинията на пода и изсипа върху тях два чайника.
— Зеленият чай също беше хубав. — съгласих се аз. — Слушай, та чая беше доста обикновен. Дори гадничък. А много вкусен!
— Тук главното е да се свари правилно. — с облекчение подхвана темата Алишер. — Когато чайникът е на петдесет години и нито веднъж не е измиван… — Той се запъна, но след като не откри по лицето ми ярко изразено отвращение, продължи: — Точно там е цялата хитрост! Отвътре по стените се образува една такава хитра коричка от танин, ефирни масла и флавоноиди…
— Нима в чая има флавоноиди? — удивих се аз. Отново вдигнах чантата си на рамо. Едва не я забравих. Бельото — добре, но в чантата са всички бойни амулети от Хесер и пет дебели пачки с долари!
— Е, може и да бъркам… — съгласи се Алишер. — Но работата е именно в тази коричка, тя позволява да вариш чай сякаш в черупка от чай…
Вече по навик хванахме Афанди под мишниците и влязохме в Сумрака. Хитрият старец не спореше, даже напротив — сви крака и увисна между нас, хихикайки гнусно и викайки: „О! О!“. Помислих си, че ако все пак, въпреки спомените на Хесер, Афанди е Рустам, няма да се съобразя с възрастта му. Ще му изтърся такава руска народна, че ушите му ще се свият на тръбичка.
ПЕТА ГЛАВА
Честно казано, бих предпочел „УАЗ“-ка или „Нива“. Не от патриотични съображения, а защото джипът „Тойота“ не е най-разпространената в Узбекистан кола. А да я маскираш с магия е все едно да размахваш над главата си флагче и да крещиш: „Тука сме!“.
Но Афанди много уверено ни каза, че ни чака лош път. Много лош. Единствената „Нива“, на която се натъкнахме близо до чайхана, беше в толкова ужасно състояние, че да подлагаме старицата на изпитание беше и срамно, и неразумно.
А „Тойота“-та беше новичка, комплектована по пълна програма, както е прието в Азия — ако можеш да си позволиш скъпа кола, нека в нея да има всичко! И спортен заглушител, и стойка за велосипеди (на които тлъстият стопанин не се е качвал от детството си), и CD-чейнджър — изобщо, всички красиво блестящи глупости, които измислят производителите, за да вдигнат цената с половината от номинала.
Собственика на колата явно беше и собственик на местния базар. Изглеждаше като обикновен узбекски бей, както ги рисуваха в старите анимационни филмчета и карикатурите, тоест, със същото правдоподобие, както дебелия капиталист с неизменната пура в уста. Сигурно иронията беше в това, че този не млад мъж беше заимствал представата за външния вид на богаташите от детските филмчета и модните списания. Той беше тлъст. С тюбетейка44, обшита със златни нишки. Със скъп и очевидно тесен костюм. С не по-малко скъпа вратовръзка, която, без никакво съмнение, няколко пъти са я цапали с мазна храна, а после, без никакво хитруване, са я пускали в пералнята. С лъскави терлици, напълно неуместни на прашната улица. Със златни пръстени, обсипани с огромни синтетични камъни, „дурмалини“45, както ехидно ги наричат търговците на бижутерия. Тюбетейката трябваше да символизира близостта му до народа, а всичко останало — европейски блясък. В ръката си стискаше мобилен телефон — скъп, но по-подходящ за млад и богат дръвник, отколкото за солиден бизнесмен.
44
Тюбетейка — плитка шарена татарска шапчица. Бел.прев.
45
„Дурмалини“ — подигравателно название на изключително евтините имитации на скъпоценни камъни, произвеждани в бившия СССР. Вероятна игра на думи с „турмалин“ (вид скъпоценен камък) и „дурак“ (глупак). Бел.прев.