Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
Може би и Керът го смяташе за глупак. Ваймс неуморно бълваше свежи идеи (извънредно разсъдливи полицейски идеи, разбира се) и всеки път се излагаше. Този път нищо обичайно не му вършеше работа. Не разкриха дори една полезна дреболийка, само умножаваха невежеството си.
Какво друго му оставаше? Нали опряха едва ли не до съдирането на тапетите от сте…
Спря, сякаш наистина се блъсна в стената, която си представи.
И в двете спални тапетите бяха едни и същи. По-точно — във всички стаи на този етаж. Гнусните зеленикави тапети.
Но… а, не, просто е невъзможно. Ветинари спеше в първата стая от години… Е, ако някога затваряше очи поне замалко. Как незнайният злодей ще се промъкне незабелязано, за да смени тапетите?
Пред него мъглата се разтвори за миг и Ваймс зърна свещ зад някакъв прозорец, после мътилката пак се събра.
Мъглата… Да. Влага. Прониква в стаята, просмуква се в тапетите. В старите, прашни, мухлясали тапети.
А дали Дребнодупе взе проби и от тапетите? В края на краищата погледът само се плъзга по тях, без да ги види. Те не са вътре в стаята, а определят границите й. Възможно ли е изобщо човек да бъде отровен от стените.
Не смееше да превърти тази мисъл в ума си. Оставеше ли подозрението да се загнезди, накрая и то щеше да го подведе като предишните.
Само че… тъкмо това ти е препъникамъкът, обади се скритият гласец в главата му. Прахосваш си времето със заподозрени и улики, ама то си е забавление за тялото, докато умът се бъхта да свърши черната работа. Истинското ченге знае, че не кръстосваш напред-назад в търсене на улики, за да откриеш кой е мръсникът. Напротив — започваш с кристално ясна представа кой е сторил злото и вече си имаш списъче точно какви улики да издириш.
Бе твърдо решен да не изкара още един ден на безпомощност, изпъстрен с отчайващо оригинални хрумвания. Вече му ставаше зле и щом видеше изражението на ефрейтор Дребнодупе.
Бе казал: „А, бе, арсенът нали е метал, да не са му пробутали прибори за хранене от арсен?“ Никога нямаше да забрави погледа на джуджето, когато му обясни, че да, било възможно, но ако никой не забележи как лъжицата се разтваря почти мигновено в горещата супа…
Този път щеше първо да помисли.
— Маркграфът на Анкх, ефрейтор лорд С. У. Сейнт Джон Нобс!
Тихата гълчава из залата секна. Всички глави се обърнаха към вратата. Някой се разкикоти, но околните го скастриха сурово.
Лейди Селачии мина напред да посрещне госта. Беше висока ъгловата жена с острите черти и орлов нос, типични за нейния род. Пристъпеше ли към някого, все едно запращаше бойна брадва към натрапник.
Най-неочаквано тя направи реверанс.
Немалко от гостите й ахнаха смаяни, но тя ги опари с недвусмислен поглед и те побързаха да последват примера й. Някъде в дъното на тълпата се чу мърморене:
— Но това човече е абсолютно нищож…
Заглушиха гласа.
— Ама някой да не си е изпуснал нещо? — обезпокои се Ноби. — Ако искате, ще ви помогна да си го потърсите.
Лакеят изникна сякаш от въздуха до рамото му с поднос в ръцете.
— Питие, милорд?
— А, може — сепна се Ноби. — Една халба „Светло слабо“.
Много челюсти увиснаха, обаче лейди Селачии се прояви достойно.
— „Светло слабо“ ли? — изви вежди към лакея.
— Това е един… хм, вид бира, ваша светлост — обясни той.
Нейна светлост се поколеба само за частица от секундата.
— Доколкото ми е известно, икономът пие бира. Вървете при него и направете необходимото, добри ми човече. Аз също бих пийнала една халба „Светло слабо“. Каква свежа идея!
Думите й подсказаха правилното поведение на онези гости, които знаеха добре върху коя страна на препечената филийка е намазан черният хайвер.
— Наистина! Много оригинално! И за мен една халба „Светло слабо“!
— Ха-ха! Великолепно! „Светло слабо“!
— По една халба за всички!
— Но този е безнадежден глуп…
— Млъкни веднага!
Ваймс мина предпазливо по Бронзовия мост и преброи старателно хипопотамите. Наистина имаше девета фигура, която обаче се облягаше на парапета и си мърмореше по познат — и поне според Ваймс — безобиден начин. Лекото движение на въздуха изтласкваше към Командира на Стражата воня, пред която дори миазмите на реката бяха безсилни.
— Ех, да му го… ех, да им го… Ама на всичките. Рекох им аз да го изправят и да му откъснат горния край… Да, бе, тъй си беше, ама чува ли някой…
— Добър вечер, Рон — поздрави Ваймс, без дори да се вгледа по-внимателно в силуета.