Мисис Далауей

Във всеки случай, помисли си Клариса, много мило от страна на министър-председателя, че дойде. Докато обикаляше с него салона, където бяха Сали и Питър, и Ричард, много доволен, и всичките тези хора, които вероятно таяха лека завист, тя усети опиянението на момента, почувствува как сърцето прелива от радост, та чак се разтреперва, изпълва се с гордост; да, но това всъщност са чувства, които изпитват другите хора, и макар да обичаше подобни мигове, макар те да събуждаха у нея трепет, все пак тези привидности, тези победи (ето, милият Питър например я мисли за толкова интелигентна) бяха доста измамливи; далечни; не стигаха до сърцето й; може би защото остаряваше, но те вече не я задоволяваха както преди; и изведнъж, докато наблюдаваше как министър-председателят слиза по стълбите, златната рамка на портрета на момиченцето с маншона от сър Джошуа27 светкавично я подсети за Килман: Килман, нейната неприятелка. Това вече е добре; това вече е нещо реално. Ах, как я мрази — нея, тази невъздържана, лицемерна, покварена и толкова властна изкусителка на Елизабет; жената, която се бе промъкнала сред тях, за да краде и осквернява (Ричард би казал, що за глупости!). Тя я мрачи; тя я обича. Човек се нуждае от врагове, не от приятели — не от мисис Дърант и от Клара, от сър Уилям и от лейди Брадшо, от мис Трулок и от Елинор Гибсън (които се качваха по стълбите). Те ще я намерят, ако желаят. Тя отива при гостите в салона.

Ето го нейния стар приятел сър Хари.

— Скъпи сър Хари! — възкликна Клариса и се запъти към милия старец, който бе създал по-голям брой лоши картини от които и да е двама академици в Сейнт Джонс Уд, взети заедно (рисуваше все крави, които пият вода, нагазили в озарени от залеза локви, или чийто вдигнат крак и навирени рога — все пак разполагаше с известен запас от жестове — подсказват „Приближаването на непознатия“; в основата на всички негови дейности, приеми, конни състезания стояха кравите, които пият вода, нагазили в озарените, от залеза локви). — За какво се смеете? — попита го тя. Защото и тримата, Уили Титкоум, сър Хари и Хърбърт Ейнсти, се смееха. О, не! Сър Хари не би могъл да разкаже на Клариса Далауей (колкото и да я харесваше; за него тя бе най-съвършената жена от нейния тип и той все заплашваше, че ще и нарисува) своите вариететни истории. Подкачи я за приема и. Липсвало му любимото бренди. Тези кръгове, каза, били прекалено висши за него. Но той я харесваше; уважаваше я въпреки тази нейна отвратителна, притеснителна, аристократична изисканост, поради която бе невъзможно да покани Клариса Далауей да седне в скута му. А ето го и това блуждаещо огьнче, тази трепкаща фосфоресцираща светлинка, старата мисис Хилбъри, протегнала ръце към пламъка на неговия смях (по повод анекдота за херцога и дамата), защото, изглежда, чувайки го отдалеч, той й напомни нещо, което понякога я тревожеше, когато се събудеше на разсъмване и не искаше да извика прислужницата си да й донесе чаша чай; а именно че всички ние с положителност ще умрем.