Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
До него се изправи Камюс с нож в ръка.
— Махайте се! Аз искам злато, чувате ли? Злато…
Боян погледна Джексън, после Атлиан и Утита. Какво можеха да сторят? Нямаха оръжие. А времето течеше. С кръста или без него трябваше да се измъкнат колкото може по-скоро.
— Какво чакахте тук? — запита археологът.
— Какво? — сопна се Фернандо. — Не виждаш ли? Подземието се разклонява. Погледни, входове на всички страни! Лабиринт!
И пак се наведе над картата.
— Навярно оттук — промълви той.
Групата се вмъкна в посоченото отвърстие. Най-отпред Утита с фенера на Камюс, после Фернандо и Жак с кръста, след тях Боян и девойката, а най-отзад с горящата факла — Доналд Джексън.
В далечината се показа някакво мъгляво петно. Изходът — спасението!
Мъртвият Родригец им го бе показал.
Групата забърза.
Внезапно Джексън усети, че някой ги преследва. Не го чу, не го видя. Само почувствува присъствието му. Той се обърна. Върна се няколко крачки. И го видя.
Видя на височината на лицето си две огнени зеници, които се взираха в него. Различи в полумрака гъвкавата шия и свитото на спирала туловище.
Ням кротал!
Джексън замахна с главнята, но преследвачът не се уплаши. Напротив, като че ли огънят го привличаше. Очите му следяха като хипнотизирани размахваната факла.
Джексън си спомни. Често пъти странствуващите индианци не смеят да накладат огън в гората. Страх ги е от това влечуго, което винаги се провлича към огъня. Дори разказваха, че то вижда в тъмнината, усеща топлината на жертвата. Дири топлина и напада топлите предмети. Затова не греши. Не хапе пушката или обущата, а винаги голата част на тялото — ръка, крак, лице.
Трябваше да бяга!
Не! Джексън се спря.
Тогава змията ще се спусне след него, ще настигне групата. А най-отзад върви Жанет.
Ще остане! Каквото и да се случи! На всяка цена трябва да я спре! Да ги опасни! Дори ако се наложи да изцеди отровата й в своето тяло, да я обезвреди със своята смърт. Дори така… Ще я спре. Няма да я пусне!
Той замахна с горящата борина. Удари я по главата. Тя се отдръпна, но той изтърва главнята. Кроталът се сви над нея, раззинал уста, сякаш се готвеше да я захапе.
Джексън отстъпи. Стори му се, че ще успее да се измъкне, докато змията се грее на огъня. Забърза да догони другарите си. Но при едно случайно обръщане видя, че врагът отново го настига. Той се спря, опря гръб в стената.
Кроталът също се спря. Изправи глава, загледа го в упор, уверен в себе си, безпощаден. Клатеше глава и приближаваше. Тази жертва нямаше да му се изплъзне.
Джексън стоеше насреща му неподвижен, вцепенен. Знаеше, че вече не може да се спаси. Обречен беше. Но щеше да запази Жанет. И тя нямаше да разбере кой е бил той и какво е направил за нея. Дано бъде щастлива! Без да го знае, без да подозира неговата саможертва. По-добре! Да не жали!
Главнята догоря в далечината. Премига и угасна. Мрак обгърна подземието. Мрак и заплашителна тишина. Групата беше излязла навън, без никой да забележи отсъствието му.
И Жанет не бе забелязала.
По-добре!
Той усети дишането на змията пред лицето си, вонещо, задъхано. С леко докосване като перце, трептящият и език опипа бузата му, веждата, челото…
21
Бегълците достигнаха изхода. Подвижната плоча, която някога го бе закривала, се бе разместила и от тясната пролука, обрасла с пълзящи лиани, надничаше синьото небе.
Утита се измъкна пръв, огледа околността и даде знак на другарите си да го последват. Втори изпълзя Фернандо, за да поеме скъпоценния кръст, който му подаде отдолу Камюс. След тях излязоха Боян и Атлиан, хванати за ръка, сякаш забравили, че съществува друг свят извън тях, че ги дебнат опасности, смъртна заплаха.
Над изхода бе прострял клоните си едър храст фуксия, отрупан с прекрасни, нашарени във виненочервено и бяло обички, около които пърхаха малките живи скъпоценности — колибрите.
Те бяха вече извън града, но бяха ли свободни, бяха ли спасени? Какво ги чакаше още, докато се измъкнат от властта на прокълнатия народ, от неговата фанатична отмъстителност?
На брега лежеше тяхната пирога. Фернандо и Камюс нагласяваха на дъното й скъпата си плячка.
Боян надзърна вътре. Всичките им вещи изглеждаха непокътнати. Само оръжието липсваше. Може би победителите го бяха хвърлили във водата или пък го бяха отнесли като трофеи в града си. Той съгледа непромокаемата санитарна чанта на мисионера и я отвори. Всичко стоеше на мястото си — и ампулите със змийска противоотрова, и кръвоспиращите тампони, и противомаларийните препарати.
Внезапно Фернандо извика от радост. В ръцете му лъщеше един пистолет. Амазонките не бяха го забелязали сред другите вещи. Той го подхвърли във въздуха, улови го сръчно и подметна: