Обратими грешки

— Сега ще ти кажа ужасната истина — предупреди го тя. Прекрасно съзнаваше, че отново поема пред Артър онзи път надолу, който отказваше да извърви с другите, но човек не можеше да отклони Артър Рейвън с деликатност или увъртане. Той плачеше, когато му бе тъжно, а във всички останали настроения се смееше като дете. Беше обикновен, добротата му бе обикновена и общуването с него изискваше същите семпли реакции. Не че това беше една от силните черти на Джилиан, но в Ръдярд тя бе открила, че в негово присъствие подобни емоции — особено дълбокото чувство на загуба — някак се оказват на една ръка разстояние. И все пак засега този човек се оказваше напълно достоен за доверието й. — Не това, което съм направила, е нещото, за което най-много съжалявам, Артър — продължи тя. — Предполагам сега ще ме разбереш неправилно и не бих те обвинила за това, но не мисля, че парите са променили изхода на което и да било от онези дела. Разбира се, никой не може да е сигурен в това, най-малко от всички аз, и точно това е коварството на моето деяние. Но това е система, Артър, може да се каже почти като данъчната. Адвокатите забогатяват, значи съдиите имат право на своя дял. Лично аз никога не съм вземала подкуп по дело, но не защото съм толкова принципна или почтена, а защото никой не ми е предлагал. Никой от нас не искаше да рискува да бъде заподозрян. Срам ме е, че съм работила в тези условия толкова дълго. Срам ме е, че не съм се оказала достойна за гласуваното ми огромно доверие. Но ти си прав, годините зад решетките изглеждат като справедливо възмездие за това. Това, което ме яде отвътре, е прахосването.

— Прахосване?

— Говоря за различните шансове, които са се откривали пред мен, а аз съм ги прахосала.

— Виж… пред теб има достатъчно години, за да започнеш нов живот. Стига да пожелаеш да го имаш. Защото всеки живее в собствен часови пояс.

Сполучливото му сравнение я накара да се засмее. Тя обитаваше вселена може би паралелна, но не съвсем същата като на останалите. Нейното време, както бе предположил Артър, се движеше малко по-бързо. Беше завършила колеж на деветнайсет, беше работила една година, за да събере пари за таксите за юридическия факултет, беше се дипломирала в Харвард на двайсет и три и се беше върнала в околия Киндъл. В известен смисъл сякаш изобщо не беше напускала, а бе прекарала трите години при братовчедите на баща си в Кеймбридж. Можеше да отиде на Уолстрийт, в столицата, дори в Холивуд. Но за дъщерята на един полицай прокуратурата на околия Киндъл бе единствено възможният избор.