Подмененият
- Автор: Йованофф Бренна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Подмененият». Краткое содержание книги:
Едно момче живее в съвършения малък град със съвършеното си семейство.
Но Маки Дойл е много повече от това, което изглежда. Той е подменено дете, оставено в люлката вместо човешкото бебе преди шестнайсет години.
Дошъл е от свят на тунели и черна, тинеста вода, на мъртви момичета, ненамерили покой, на древни тайни, подхранвани от човешката болка.
Маки Дойл не е един от нас.
Издава го смъртоносната му алергия към желязо, кръв и осветената земя. Той трябва да се бори, за да оцелее в човешкия свят. Би платил всякаква цена, за да бъде нормален като останалите, да свири на бас китарата си, да се разхожда за ръка с любимото момиче… Но когато поредното човешко дете е отвлечено, Маки слиза в подземния свят на Гентри — пълен със странни и зловещи създания, живеещи под мрачния хълм. И този свят си го иска обратно.
Време е Маки да реши на кой от световете принадлежи и накъде го води сърцето му.
Прокарах пръсти през косата си, опитвайки се да разбера какво всъщност изпитвах. Тя беше мила. Небрежна и повърхностна може би. Но мила. Не заслужаваше да умре така, давеща се с отровен дим, докато дробовете й откажат. Поздравяваше ме, когато влизах в класната стая, и ми даваше химикалки, и стоеше спокойно встрани, когато Алис говореше гадни, злобни неща за другите момичета — а тя често го правеше, винаги съм го знаел, дори когато се зазяпвах по гъстите й клепки или гледах замаяно косата й, но Джена не постъпваше така. Тя не беше направила нищо лошо на никого.
Обърнах гръб на Брад, който изглеждаше изнемощял и психически разстроен, насочих се към кръга от зяпащи хора и започнах да оглеждам тълпата за баща си, докато най-накрая го намерих. Стоеше по средата на улицата, облечен в тъмносиния си костюм, който винаги носеше на работа. Косата му беше мокра, а бялата му риза вече не беше толкова бяла, цялата покрита сажди. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото, очите му се взираха в горящата и срутваща се църква. Изглеждаше напълно отчаян, безпомощен. Не ме видя. Знаех, че в момента можеше да види само разрушената църква. Тя беше историческа забележителност, една от най-старите сгради в Гентри, а сега вече я нямаше. Застанах до него и гледах как изчезват в пламъците и последните остатъци от нея, мислейки си колко е странно, че една постройка или един човек можеха да се превърнат в символ на толкова много неща. Това не беше просто сграда, беше самият Гентри, така както и Натали беше Гентри — символ на града, конкретно топло, живо тяло, което въплъщаваше всички останали.
Наблюдавах димящата църква и унищоженото Неделно училище, изпълнен със странна, неестествена нежност към тях. Те бяха построени, за да служат на Бога и да отблъскват нещастията и бедите далече от този град. В ъглите на покрива имаше два гръмоотвода и един върху камбанарията и именно там беше ударила светкавицата. Ударът беше направил контакт на сантиметри от най-високия гръмоотвод. Явно беше образувал волтова дъга встрани от метала, което нямаше нищо общо с принципите и логиката на светкавицата, но имаше много общо с друг вид бедствия.
Обърнах се и си тръгнах от дима и хаоса пред почернялата църква, защото исках да бъда далече от покритото тяло на Джена и съсипания ми баща, и се запътих към насипа в клисурата.
Стигнах до улица „Конкорд“, когато бурята се засили, вдигна във въздуха купчините сухи листа и ги завъртя в истинска вихрушка над главата ми.
— Маки, Маки, почакай!
Карлина тичаше по тротоара след мен. Беше облечена в черното си дълго палто и беше увила шал на главата си.
Дъждът беше толкова рехав, че приличаше на мъгла, стелеща се плавно под светлината на уличните лампи. Капките вода се стичаха от краищата на палтото й и се разпръскваха в краката й.
— Къде си тръгнал? — попита тя, спирайки под уличната лампа.
— Ти къде мислиш? Слизам долу да попитам Мориган защо, по дяволите, унищожи църквата! Цялата сграда я няма, Карлина! Просто я няма.
Тя притисна ръце към лицето си и раменете й се отпуснаха безжизнено.
— Не е така. — После го повтори. — Не е така, както си мислиш.
— Тогава ми кажи как точно е. Кажи ми какво стана с църквата. Вие ли изгорихте църквата на баща ми?
— Ние не сме чудовища, Маки. Не сме направили това.
Лицето й беше странно безизразно и за пореден път бях поразен колко различна изглеждаше от жената на сцената. Карлина Карлайл означаваше дим и цветни светлини. Тази нова жена беше загадъчна и студена. На улицата въздухът беше още горещ и тежък от пожара.
— Кои сме всъщност тези „ние“? — казах аз уморено, защото вече ми беше все едно какво щеше да ми отговори.
— Не обичаме много имената. Когато назовеш нещо, ти вземаш част от силата му. То става известно, познато на хората. Наричали са ни с различни имена — добрите съседи, приказният народ. Сивите, старите, другите. Духове, призраци, демони. Тук никога не са давали имена. Ние сме нищо за тях.