Огненият кръг
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-986-5
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огненият кръг». Краткое содержание книги:
— В моята спалня! — Не мога да скрия недоверието в гласа си аз.
Той вдига вежди и дори в тази негова гримаса ми се струва, че долавям частица от порочния му чар.
— Освен ако не си решила да спиш някъде другаде, да, мисля, че трябва да седя тъкмо в твоята спалня.
Бриджид не се намесва в разговора ни, обаче стиска устни, за да не се засмее.
— Но леля Върджиния никога няма да го допусне! Хората ще… Добре де, ще започнат да злословят!
Твърде късно е да се тормозя за липсата на приличие в отношенията между нас, но да сме заедно в Алтус или в горите на Англия е съвсем различно от това, да разрешиш на мъж да прекара нощта в личните ти покои в сърцето на града.
— Мисля, че имаме по-важни проблеми от лондонските клюки, нали така? — Той не дочаква отговора ми.
Просто взема ръката ми в своята и вдига поглед към Гарет, който е все още на коня си.
— Помниш ли адреса?
Гарет кима.
— Ще се настаня и ще дойда утре.
— В Лондон ли ще отседнеш?
Очевидно двамата са си направили плановете без моето знание, ала не мога да се разсърдя, защото в компанията на Гарет се чувствам в пълна безопасност.
Той кима.
— Да, Стопанке моя. Не бих могъл да те придружа чак дотук, а после да се обърна и да си тръгна. Димитри ме уведоми за твоя… ъъъ… проблем след…
Обръщам се към Димитри, а страните ми пламтят от гняв.
— Казал си му? За нашето пътуване, за… всичко?
В погледа на Димитри няма извинение. Той излъчва само решимост.
— Няма смисъл да го крием от него след случилото се. Освен това имаме нужда от всеки доверен съюзник, с когото разполагаме, а трябва да признаем, че Гарет е един от малкото доверени хора на наша страна.
Гарет високо ме цени. Питам се доколко чутото от Димитри за пророчеството и мрачната ми роля в него ще разколебаят чувствата му към мен. Обръщам се да го погледна, но в благите му сини очи има само състрадание и обич.
— Разбира се — казвам и се мъча да се усмихна, — аз се радвам, че оставаш с нас, Гарет, макар че сега трябва и за теб да се тревожа. Не бих искала да те наранят, нито да те използват.
— Няма нужда да се тревожиш за мен, Стопанке моя. По-скоро се моли за онези, които биха дръзнали да те заплашват.
Той се усмихва, ала в усмивката му няма радост. За миг изпитвам страх за всеки, който би се изправил срещу тази усмивка. Гарет продължава:
— Ще остана и ще тръгна с вас за Ейвбъри за по-голяма сигурност. Убеден съм, че лейди Абигейл, нека почива в мир, би го одобрила.
— Убедена съм, че си прав — изричам тихо аз.
Той кима и обръща коня си.
— В такъв случай ще се видим утре сутринта — ухилва ни се накриво Гарет. — Приятни сънища.
Не Соня и Луиса, застанали тихо и мирно до Хелене, привличат моето внимание, а леля Върджиния. Дори в мъждивата светлина на огъня и слабите лампи, разхвърляни из целия салон, забелязвам, че не изглежда добре.
— Лия! Ти се прибра! — става да ни посрещне тя, а Хелене й помага.
Бързам към нея, но не мога да не забележа леко прегърбената й стойка, бръчките й, които сега ми се струват по-дълбоки, макар че съм отсъствала само месец.
— Лельо Върджиния! Толкова се радвам да бъда отново тук! — Нежно я прегръщам. — Исках да ти изпратя вест, че тръгваме, но нямаше на кого да се доверим за подобно съобщение.
— Няма нищо, миличка. Притеснявах се, но сърцето ми подсказваше, че скоро ще те видя.
Отдръпвам се назад и се взирам в лицето й.
— Всичко наред ли беше, докато ни нямаше?
Тя кима, ала аз долавям колебание в погледа й и се досещам, че има какво да ми разкаже на четири очи.
— Всичко беше наред. Соня и Луиса опознаха Хелене по-добре и всички те ми правеха компания.
Погледът й се стрелва покрай мен към Бриджид, която е застанала до вратата.
— Кое е това момиче?
Връщам се, хващам Бриджид за ръката и я дърпам да влезе.
— Това е Бриджид О’Лиъри. — Поглеждам последователно към Соня, Луиса и Хелене. — Тя е последният ключ.
Настъпва дълбока тишина, в която почти чувам как въздухът затрептява от тяхното изумление. Първа проговаря Луиса.
— Последният ключ ли? Но… — Тя поклаща глава, гледа ту Бриджид, ту пак мен. — Мислех, че отиваш в Ирландия, за да търсиш Камъка.
Кимам.
— Така беше. И го открих. Но се оказа, че преди смъртта си татко е уредил нещата. Скрил е Камъка близо до последния ключ, за да мога да ги намеря едновременно. Има и друго.