Бялата принцеса
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-142-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Бялата принцеса». Краткое содержание книги:
— Как разбрахте, че имам предвид нея? — питам.
Тя ми се усмихва.
— Не сте първата, която идва да я види, и се съмнявам, че ще бъдете последната — казва и ме повежда през гладко окосената морава към килиите в западния край на сградата. — Тя е прекрасна жена; хората винаги ще ѝ бъдат верни. Сега е в параклиса — тя кимва към църквата с гробището отпред. — Но можете да почакате в килията ѝ, ще дойде скоро.
Въвежда ме в чиста белосана стая, с лавица за най-обичаните томове на майка ми — както подвързани ръкописи, така и новите печатни книги. На стената виси разпятие от слонова кост и злато, а в една кутия на стол до огнището е малката нощница, която шие за Артур. Изобщо не прилича на онова, което съм си представяла, и за момент се поколебавам на прага, отмаляла от облекчение, че майка ми не е затворена в студена кула или държана в някой беден женски манастир, а се старае обкръжението ѝ да ѝ подхожда — както винаги.
През една вътрешна врата мога да видя личните ѝ покои, а оттатък — ограденото ѝ със завеси легло с фините ѝ бродирани чаршафи. Това не е обиталище на жена, гладуваща в самотен затвор; майка ми живее като оттеглила се кралица и очевидно целият манастир е готов да изпълнява желанията ѝ.
Отпускам се на едно столче до огнището и скоро чувам бързи стъпки по каменната настилка отвън, вратата се отваря и майка ми се появява, аз се хвърлям в обятията ѝ и се разплаквам, а тя ме успокоява шепнешком, а после вече седим до огнището и ръцете ми са в нейните, тя ми се усмихва, както прави винаги, и ме уверява, че всичко ще бъде наред.
— Но не сте свободна да си тръгнете? — пожелавам да се уверя.
— Не — казва тя. — Поиска ли от Хенри свободата ми?
— Разбира се, в мига, в който изчезнахте. Той отказа.
— Така си и мислех. Трябва да остана тук. Поне засега. Как са сестрите ти?
— Добре са — казвам. — Катрин и Бриджет бяха в учебната стая, аз им казах, че сте се оттеглили. Бриджет иска да се присъедини към вас, разбира се. Казва, че суетата на света е прекалено голяма за нея.
Майка ми се усмихва.
— Имахме намерение да я посветим на Църквата — казва тя. — Винаги е приемала вярата много сериозно. А племенниците ми? Джон дьо ла Поул?
— Изчезна — казвам без заобикалки. Ръцете ѝ ме стисват малко по-силно.
— Арестуван? — пита тя.
Поклащам глава.
— Избягал — казвам кратко. — Дори не знам дали ми казвате истината, когато си давате вид, че не знаете.
Тя не си прави труда да ми отговори.
— Хенри казва, че разполага с доказателства, че работите срещу нас.
— Срещу „нас“? — повтаря тя.
— Срещу Тюдорите — казвам, поруменявайки.
— Аха — казва тя. — „Ние, Тюдорите.“ Имаш ли представа какво точно знае?
— Знае, че сте писали на леля ми Маргарет и сте призовавали поддръжниците на Йорк. Спомена леля ми Елизабет и дори баба ми, херцогиня Сесили.
Тя кимва.
— Нищо повече?
— Майко, това е повече от достатъчно!
— Знам. Но, виждаш ли, Елизабет, той би могъл да знае нещо повече от това.
— И още ли има?
Ужасена съм.
Тя свива рамене.
— Това е заговор. Разбира се, че има още.
— Е, това е единственото, което ми каза. Нито той, нито майка му ми имат доверие.
В отговор на думите ми тя се изсмива високо.
— Те надали се доверяват и на собствените си сенки, защо да имат доверие на теб?
— Защото съм негова съпруга и кралица?
Тя кимва, сякаш това едва ли има значение.
— И къде според него е отишъл Джон дьо ла Поул?
— Може би при Нейна светлост леля Маргарет във Фландрия?
Явно това не е изненада за нея.
— Благополучно ли се е измъкнал?
— Доколкото знам. Но, почитаема майко…
Тя омеква веднага, щом долавя страха в гласа ми.
— Да, скъпа моя. Разбира се, че се тревожиш, сигурно си изплашена. Но мисля, че всичко ще се промени.
— А синът ми?
— Артур е принц по рождение, никой не може да му отнеме това. Никой не би пожелал да го стори.
— Съпругът ми?
Тя едва не се разсмива на глас.
— Е, какво пък, Хенри е роден с нисше потекло — казва тя. — Може би ще си умре такъв.
— Майко, не мога да ви позволя да водите война срещу съпруга ми. Съгласихме се на мир, искахте да се омъжа за него. Сега имаме син, и той би трябвало да стане следващият крал на Англия.
Тя се изправя, прекосява с три крачки малката стая и отива да погледне навън, през прозореца, поставен високо в стената, към тихите ливади и малката манастирска църква.