Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Много пъти се опитах да я убедя да се приберем в кулата. Часовете се нижеха, и ме повали духовно изтощение. Имах нужда да поостана на спокойствие, да поразмишлявам за случилото се. Отварях очи, и за миг виждах само мрак. Ала тя искаше само експерименти и приключения.
Тя ми предложи да влезем в личните жилища на смъртните, за да й потърсим дрехи, от каквито се нуждаеше. Разсмя се, когато й казах, че винаги купувам дрехите си така, както е редно.
— Ние можем да чуем, когато една къща е безлюдна — каза тя, докато вървеше бързо по улиците и очите й обхождаха прозорците на потъналите в тъмнина сгради. — Можем да чуем дали прислугата спи.
Съвсем разумно звучеше, въпреки че аз никога не бях предприемал нищо подобно. И скоро вече я следвах нагоре по тесни задни стълбища и надолу по застлани с килими коридори, изумен от леснината на всичко и очарован от детайлите в неофициалните покои, в които живееха смъртните. Открих, че ми харесва да докосвам личните вещи: ветрилата, кутийките за енфие, вестникът, който стопанинът на къщата е чел, ботушите му върху камината. Беше си голямо забавление, също като надничането през прозорците.
Но тя си имаше цел. В будоара на една дама в голяма къща в Сен Жермен тя откри цяло съкровище от разкошни дрехи, в които да облече новото си, закръглено тяло. Помогнах й да свали старата тафта и да се премени в розово кадифе и да събере косата си в подредени къдрици под шапка с щраусово перо. Отново ме потресоха видът й и странното, призрачно чувство, докато обикалях с нея из твърде пищно обзаведената къща, изпълнена с миризми на смъртни. Тя събра няколко предмета от тоалетката — стъкленица с парфюм, малки златни ножички. Огледа се в огледалото.
Отново отидох при нея да я целуна и тя не ме спря. Целувахме се като любовници. Това бе картината, която представлявахме с нея — белолики любовници, когато изтичахме надолу по стълбището за прислугата и изскочихме навън, на улицата, в късната вечер.
Влязохме и излязохме от Операта и от Комеди, преди да затворят, после и на бала в „Пале Роял“. Възхити я как смъртните ни виждаха, без да прозрат какви сме, как ги привличахме и как тънеха в пълна заблуда.
След това доловихме присъствието много остро, докато оглеждахме църквите, и после то отново изчезна. Катерехме се по камбанарии, за да огледаме своето царство, а после се сгушвахме за малко в препълнени кафенета, просто за да почувстваме и усетим мириса на смъртните около нас, да си разменяме тайни погледи, да се смеем тихо тет-а-тет.
Тя изпадаше в мечтания, загледана в парата, издигаща се над чашата й с кафе, в слоевете цигарен дим, витаещ около лампите.
Тя се влюби в тъмните празни улици и свежия въздух повече от всичко друго. Искаше да се катери по клоните на дърветата и отново по покривите. Дивеше се, че невинаги се придвижвам из града по покривите или се возя на покрива на карети, както сега, с нея.
По някое време след полунощ се разхождахме сами из пустия пазар ръка за ръка.
Току-що пак бяхме доловили присъствието, ала никой от нас не можеше да различи някакво отношение в него, както преди. Това ме озадачаваше.
Ала всичко около нас продължаваше да я смайва — отпадъците, котките, които гонеха дребните гадини, странният покой, това, че най-тъмните кътчета на мегаполиса не криеха опасност за нас. Тя го отбеляза. Може би тъкмо то я очароваше най-много — че можехме да се промъкваме покрай бърлогите на крадците, без да ни чуят, че лесно можехме да победим всеки, проявил глупостта да ни закача, че и двамата бяхме й видими, и невидими, осезаеми и напълно непонятни.
Не я припирах и не я разпитвах. Просто се носех доволен заедно с нея и понякога потъвах в размишления за това непознато доволство.
И когато един красив младеж с крехко телосложение се приближи на кон между потъналите в тъмнина сергии, аз го проследих с очи, вее едно бе привидение, нещо, преминало от земята на живите в земята на мъртвите. С тъмната си коса и черните си очи, и с невинното и в същото време скръбно изражение на лицето си той ми напомняше на Никола. Не биваше да се скита по пазара сам. Беше по-млад от Ники и много глупав, наистина.
Но точно колко глупав беше разбрах чак когато тя пристъпи напред като голяма розова котка и го събори почти тихомълком от коня.
Бях потресен. Невинността на нейните жертви не я тревожеше. Тя не водеше моите морални битки. Ала и аз също не ги водех вече, защо да я съдя? И все пак лекотата, с която тя уби младежа — изящно пречупи врата му, когато малката глътка, която пое от него, се оказа недостатъчна да го убие — ме разгневи, въпреки, че беше изключително вълнуващо да я наблюдаваш.