Обладаване

А после цял ден сякаш тъпчел на едно място. Пустошта и мочурището били прорязани от стотици пресичащи се пътеки, прашни и криволичещи сред пирена, орловата папрат и дребните хвойнови дървета с провиснали корени. Нямало една пътека, а много, всичките разхвърляни като пукнатините по гледжосана чаша, и той тръгвал ту по една, ту по друга, като избирал най-правата и най-каменистата, но все се оказвал на кръстопът под горещото слънце досущ като онзи, от който току-що бил тръгнал. След време решил да върви така, че слънцето винаги да е зад гърба му — така най-малкото щял да подхожда последователно, ала сме длъжни да кажем, драги читатели, че когато взел такова решение, вече имал само най-смътна представа къде било слънцето, когато започнал цялото упражнение. Често става така в този живот. Ставаме последователни и подредени твърде късно и с недостатъчни основания, а може би даже в погрешна посока. Така станало и с горкия момък, защото привечер явно се оказал на същото място, откъдето бил тръгнал. Не бил видял нито бели самовили, нито таласъми от тресавището, въпреки че дочувал песни в края на песъчливи пътеки, които избягвал, и зървал някакви същества, които с трясък рухвали, а после за миг изскачали в морето орлова папрат и мочурливи треви. Сторило му се, че познава трите чепати трънливи дървета, и може би наистина били същите — стояли си както призори, но от къщурката на старицата нямало и следа. Слънцето бързо залязвало отвъд ръба на равнината; той препуснал още малко напред с надеждата, че може да е сбъркал, и видял недалеч пред себе си алея с побити камъни, която не си спомнял да е виждал преди, макар че трудно било да ги пропуснеш дори в сивеещата светлина, най-меко казано. В края на алеята се издигало някакво здание или постройка с огромни стълбове на портата и тежък камък на свода, а друг камък отбелязвал някакъв праг. От другата страна не виждал нищо, само сгъстяващ се мрак. И от този мрак към него пристъпили три извънредно красиви девойки, гордо се приближили между камъните, а на копринена възглавничка пред себе си всяка носела квадратно ковчеже. А той много се учудил, че дори в здрача не ги бил видял да идват, и застанал нащрек, защото наум си казал: „Може тъкмо това да са белите самовили, които чупят кости и за които така лекомислено говореше старицата; дошли са да ме отклонят от пътя ми, щом светлината на света помръкне“. Очевидно девойките били вечерни създания, защото му се сторило, че всяка излъчвала някаква своя светлина, искряща, трептяща и колеблива мараня, истинска радост за окото.