Късното шоу

— Какво щеше да му кажеш, ако не бях дошла?

— Не знам. Може би щях да му кажа, ако има да ти казва нещо, да го каже на теб. Може би щях да му кажа да се разкара.

— Надявам се да е така, партньоре.

— Добре, какво точно си се захванала да правиш, което ги стиска за топките?

— Там е работата, че не съм сигурна. Обаче това е второто така наречено послание за днес. Някакъв тип от централата дойде във Вентура и после ме намери на плажа, за да ми каже същото. А аз дори не знам какво точно съм направила.

Лицето на Дженкинс се изкриви в гримаса на тревога и подозрителност. Не вярваше, че не е наясно какво е направила. Безпокоеше се, че ще продължи да го прави.

— Пази се, момиче. Тези хора не се шегуват.

— Вече го знам.

Балард остави пред него радиостанцията и каза:

— Мисля да отида до апартамента. Ела и ме вземи, ако ти трябвам. Иначе вероятно ще се видим, преди да си тръгнеш.

— Не се безпокой — каза той. — Наспи се добре, ако можеш, Имаш нужда от това.

— Вбесява ме, че идва тук при теб само защото мисли, че ме няма.

— Виж, четох на Марси за Япония. Та там имат поговорка, която гласи…

— Говоря ти за онези хора, а ти ми разказваш за Япония?

— Ще ме изслушаш ли? Това не са „онези хора“, нали? Чета й за места, на които никога няма да отидем. В момента я интересува японската история и за това й чета. И попаднах на една поговорка на конформистите: „Пирон, който стърчи, ще бъде набит до долу“.

— И какво ми казваш с това?

— Казвам ти, че в този отдел има много типове с чукове в ръка. Трябва да се пазиш.

— Не е нужно да ми го казваш.

— Не знам… понякога си мисля, че е нужно.

— Все едно. Тръгвам. Изведнъж всичко това ужасно ми писна.

— Опитай да се наспиш.

Дженкинс вдигна тържествено юмрук и Балард го чукна със своя — знак, че всичко помежду им е наред.

Прибра доклада с уликите в шкафа си и го заключи, после излезе и се качи по стълбите в дъното на втория етаж на управлението, срещу стаята за инструктаж, където имаше помещение, което наричаха „Апартамент за новобрачни“. Беше стая с легла на три етажа, покрай две срещуположни стени. Принципът беше, че хубавите места се заемаха от дошлите по-рано, а в дъното на помещението имаше маса със спални комплекти, опаковани в найлон — два чаршафа, възглавница и тънко затворническо одеяло.

Плъзгащият се знак на вратата показваше „заето“. Балард извади телефона си и светна с дисплея, после отвори тихо вратата и влезе. Ключът за осветлението беше фиксиран с лепенка в позиция „изключено“, така че никой да не може да безпокои спящите. Балард провери леглата на светлината на телефона си и видя, че двете средни са заети. Единият от заспалите хъркаше. Тя си свали обувките и ги сложи в малко шкафче долу, после взе два спални комплекта от масата и ги хвърли на едно от най-горните легла. Покатери се по стълбата, обърна наопаки тънкия дюшек, после постла чаршафите и се мушна под едното одеяло. Притисна ушите си с втората възглавница, за да не чува хъркането, и опита да заспи.