Децата на Юда [bg]

— Госпожице Кенеди.

Гласът бе културен и със съвсем лек акцент. Тя се завъртя и Жил Бушар й протегна ръка.

Дългото познанство с Емил Гасан я бе подготвило да очаква елегантен, но сух тип. Но Бушар беше млад — вероятно на нейната възраст — як и облечен небрежно в сиво поло и снежнобели джинси. Косата му беше дълга и руса, а тясното лице — загоряло като на филмова звезда.

Тя пое ръката му и я разтърси.

— Да, аз съм Хедър Кенеди. А вие сте доктор Бушар?

— Жил.

— Жил. Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен.

— Удоволствието е изцяло мое. Вярвам, че се отплащам за услуга, макар и по доста византийски начин.

Кенеди се ухили.

— Да, и при мен има нещо подобно.

— Освен това разбрах, че не разполагате с много време.

— Ще се съобразя с вас. Но ако книгата ви е подръка, бих искала да я погледна.

— Книгата — повтори Бушар, а в гласа му се долови лека ирония. — Е, добре, ще ви покажа какво имаме и ще ви обясня как се сдобихме с него. Моля, елате насам.

Той тръгна към врата, която водеше към стълбището, чиито стени бяха боядисани в червено. Стълбите бяха стоманени и звънтяха под краката им.

— Скрипторий в скриптория. Стаята за преписи се обикаля по часовниковата стрелка, а обществените помещения — в обратната посока. Наричаме мястото „административния нарез“. Разбирате метафората, нали? — попита той с жест, сякаш завърта гайка.

— Да, разбирам — потвърди Кенеди.

— Тук държим по-голямата част от колекцията — продължи той. — Тук се намират и помещенията за съхранение и поправки. Много от книгите ни дойдоха от абатството, както вероятно знаете, затова се интересуваме най-вече от религиозни творби. Заповядайте, отделих тази стая за вас.

Той отключи една врата и я вкара в стая с размерите на кутийка. Бюрото и столът с висока права облегалка я запълваха почти изцяло. Зад бюрото имаше монтирана на стената лавица. Стените и таванът бяха боядисани в кошмарно болнично зелено.

Стаята беше толкова тясна, че ако Бушар я беше последвал, щеше да е неудобно близо до нея, затова той остана на прага, пъхнал ръце в джобовете си. Кимна й към тънкото книжле, което лежеше в средата на бюрото.

— Книгата — заяви той иронично.

Кенеди седна и придърпа книжката към себе си. Беше просто купчина листа А4, прихванати с кламер. Заглавието „Тръба, възвестяваща възмездие“, бе отпечатано в средата на листа с шрифт „Куриер“, размер 12.

— И това е пълният препис? — учуди се тя.

— Да, така смятаме. Но не знам. Честно казано, е аномалия. Вероятно щяхме да го изхвърлим, ако не бяхме изгубили единствения си екземпляр от книгата — истинската напечатана книга — при странни обстоятелства. И не успяхме да я подменим. Тъй като това е всичко, с което разполагаме, го пазим. Но след като му липсва дори основна автентичност, не рекламираме неговото съществуване.

Той се извини учтиво, осъзнал напрежението й, и я остави с преписа.