Останалото е мълчание

— Е, водила е.

— И го е дала на теб?

Кимнах.

— И? Какво пише?

— Описва подробно последните два месеца преди убийството на Гейбриъл. И има някои несъответствия, за които искам да те питам.

— Какви несъответствия?

— Между твоя разказ за събитията и нейния.

— Какви ги говориш? — Пол остави бирата си и ме изгледа продължително. — Какво искаш да кажеш?

— Ами, първо, ти ми каза, че не си виждал Алисия няколко години преди убийството.

Той се поколеба.

— Така ли?

— А в дневника Алисия пише, че те е видяла няколко дни, преди да бъде убит Гейбриъл. Ходил си в къщата им в Хампстед.

Втренчих се в него и го усетих как се спаружва отвътре. Изведнъж заприлича на момче в тяло, твърде голямо за него. Беше очевидно, че Пол се страхува. Той не отговори веднага и ме погледна крадешком.

— Може ли да видя дневника?

Поклатих глава.

— Не мисля, че ще бъде уместно, но и без това не го нося в себе си.

— Тогава откъде да знам, че изобщо съществува? Може да лъжеш.

— Не лъжа. Но ти ме излъга, Пол. Защо?

— Не е твоя работа, ето защо.

— Опасявам се, че е моя работа. Аз се грижа за здравето на Алисия.

— Здравето няма нищо общо с това. Не съм я наранил.

— Не съм казал, че си я наранил.

— Какво тогава?

— Защо не ми разкажеш какво се случи?

Пол повдигна рамене.

— Дълга история. — Той се поколеба и после отстъпи и заговори бързо и задъхано. Почувствах, че е облекчение за него най-после да каже на някого, да се изповяда.

— Бях загазил, друже. Имах проблем. Играех хазарт, взимах пари назаем и не можех да ги върна. Трябваха ми пари в брой… за да оправя нещата.

— И поиска от Алисия? Тя даде ли ти парите?

— Какво пише в дневника?

— Не пише.

Той се поколеба и след това поклати глава.

— Не, не ми даде нищо. Каза, че няма толкова много пари.

Пол лъжеше отново. Защо?

— Тогава откъде намери парите?

— Аз… Изтеглих ги от спестяванията си. Ще ти бъда признателен, ако го запазиш между нас… Не искам майка ми да разбере.

— Мисля, че няма причина да замесваме Лидия в това.

— Наистина ли? — Пребледнялото му лице придоби малко цвят. Изглеждаше по-обнадежден. — Благодаря. Оценявам го.

— Алисия казвала ли ти е, че подозира, че я наблюдават?

Той пусна чашата си и ме погледна озадачено. Разбрах, че не му е казала.

— Наблюдавали са я? Какво искаш да кажеш?

Разказах му историята, която бях прочел в дневника — за подозренията на Алисия, че я наблюдава някакъв непознат, и накрая за страховете й, че я нападат в дома й.

Пол поклати глава.

— Тя не беше добре в главата.

— Мислиш, че си е въобразила?

— Ами, логично е, нали? — Той повдигна рамене. — Ти не мислиш, че някой я е дебнел, така ли? Ами, предполагам, че е възможно…