Да избереш себе си
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Да избереш себе си». Краткое содержание книги:
„Да избереш себе си“ е от последните му, неотпечатани произведения, в което темата за опита на човека да остане човек, когато телесните трансформации са го превърнали в нещо друго, доближава Дилов до най-модерните търсения на кибер-пънка. В същото време той остава верен на себе си: ироничната дистанция, с която води напрегнатия сюжет, се редува с еротика, философия и чувство за хумор.
Излъчването под него отново започна и сега, когато го възприе с цялата си готовност, то определено му се стори на непознат език, но език! Притежаваше ритъм, имаше периодични повторения в сгъстяването на сигналите, приличаше на, макар и беззвучна, непозната мелодия. Дан я попи в себе си, за да се опита да я разгадае, предварително усещайки, че не ще стигнат всичките умения на компютрите му за това. Те не малко от езици разбираха. Затова приготви и добро копие на записа за Земята, където трябваше да се съберат най-добрите лингвисти и дешифровчици, за да докажат на всички, че този астероид е пратеник, а не случаен отломък. Може би в самия него имаше разум или пък се обаждаше запис-призив за контакт, но във всички случаи се доказваше нещо, което отдавна разочарованите в очакванията си учени вече не допускаха: в тази тяхна галактика, значително по-малка от Андромеда, имаше и другаде разум. Може би разбирателството с него за дълго щеше да си остане невъзможно, но по-важното бе, че той също е дорасъл до самотата на земния разум, че също търси смисъла на своето съществуване и себеподобните си, за да се самоопредели. Защото, когато едно нещо е еднократно, то не може да бъде истински изучено. Затова, изглежда, е най-разпространеният закон в цялата позната Вселена…
Дан изчака загадъчният шепот под него да замлъкне и отлетя към космолета да даде нова задача на компютрите. Астероидът не биваше да улучва Земята, а да влезе в близка орбита около нея, за да бъде уловен от някоя от големите извънземни станции.
Той бе се отдалечил от Плутон, но с ракетния импулс, който щеше да удесетори неговата скорост, щеше сравнително бързо да стигне край Земята. Докато бордовите компютри пресмятаха новото му тресе, Дан отлетя повторно в долната му част, бързо откри кухината и там легна върху нея и полежа много часове, докато усети като гъдел едно по-различно от предишното проникване на някакво лъчение в себе си. То продължи да се усилва, докато стигна до някакъв връх, после се раздвои, примеси се с рентгенови и алфа-лъчения, след което изведнъж отново изчезна. Но Дан вече бе записал всичко.
5.
— Госпожо, аз съществувам — каза Дан със своя изключително мелодичен глас, който бе си синтезирал, а Вселената трябваше да му отговори също с думите на Крейн: „Възможно е, но това с нищо не ме задължава към теб.“ Вселената обаче не му отговори, тя изобщо не бе го чула.
Дан гледаше с всичките си очи към астероида, който неосъзнато бе кръстил „Девица“ по името на звездата, откъдето предполагаше да идва. Астероидът, заприличал му първоначално на необелен фъстък, сега му говореше с фигурата на Рут. Но нали и човешкото тяло бе оформено по закона на Златното сечение!
То като че ли му даде и куража да произнесе повторно думите на Крейн:
— Госпожо, аз съществувам…
Вселената пак не му отговори, но самочувствието, че не е сам сред нея и че притежава силите и умението да се вмества в нейния порядък, го изпълваше с нови желания за действие. Може би само бе си го въобразил, но дори в краткотрайния си сън видя астероида Девица като обвивка на мозък, като небесно тяло, в което е вграден мозък, тръгнал да търси из Галактиката себеподобни. Сигурно затова бе се и насочил към Слънчевата система, чиито излъчвания му говорят за съществуване там на цивилизация. А минаваше само по външната й граница, за да даде време на човечеството да дорасте за контакти с по-висш разум.
С усилията на лазерния резач киборгът все пак бе смогнал да откърти парченце от извънредно твърдата сплав, която ограждаше под хондрида онова, дето сигиз-тогиз се обаждаше с неразбираемия си говор. Химическият анализ в лабораторията на космолета обаче вдигна ръце пред сплавта от познати иначе метали и минерали, но в непознати връзки.
Зад тази сплав все така на равни времеви интервали бликваше онази лъчева мешавица, сред която покрай рентгеновите и другите твърди лъчения все по-определено се долавяше и онова, дето му се струваше да е мисловен импулс. Разбираем като че ли и неразбираем, подобно на мисъл, за която само си сигурен, че е мисъл, без обаче да я разбираш. Такъв бе и резултатът, когато се втурна с всичките си нови сетива там, където „Нищото не съществува“. Видя се частица като всички частици, еднакво необясними в своето съществуване и своя смисъл. Еднакво устремени неизвестно накъде в хаоса.