Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
Накрая Ваймс реши, че Игор ще е кочияш и екскурзовод, взе също Тантони и дебелия стражник, когото наричаше мислено Колонеск. Скимър още не се бе върнал от потайните си пътувания, а Ваймс не искаше и за миг да остави посолството без истинска охрана.
Мъдруваше над факта, че дипломат просто е друга дума за шпионин. Само че местните властници знаят кой си и какъв си. Номерът е да ги надхитриш в играта. Ако можеш.
Слънцето топлеше кожата на лицето му, вятърът я вледеняваше, в планинския въздух сякаш можеше да протегне ръка и да докосне всеки връх. Извън града заснежени ферми и лозя се лепяха по склоновете, които всеки в Анкх-Морпорк би нарекъл „стени“. Скоро навлязоха в боровата гора. На завоите далеч долу се виждаше реката.
На капрата Игор стенеше и пъшкаше.
— Той ме увери, че Игоровците оздравяват много бързо — отрони лейди Сибил.
— Ами да, с игла в ръка.
— Сам, господин Скимър твърди, че те са изключително надарени хирурзи.
— Не и в пластичната хирургия.
Каретата забави ход.
— Игор, често ли идваш насам? — попита Ваймс.
— Вшяка шедмица, гошподарю, когато гошподин Шлийпш идваше да ши вжеме шъобщенията от кулата.
— Не е ли по-лесно да има и кула в Бонк?
— Шъветът не отштъпва от жабраната ши, гошподарю.
— А ти какво мислиш?
— Аж имам много шъвременен шветоглед, гошподарю.
Вече наближаваха високата кула. Първите шест-седем метра от нея представляваха яка каменна зидария с тесни зарешетени прозорци. От широката площадка нагоре стърчеше същинската кула. Разумно замислена постройка. Който и да е враг би се затруднил да нахлуе или да я подпали, вътре имаше достатъчно място за припаси при обсада. А врагът не би трябвало да забравя, че момчетата в кулата са пратили тревожния сигнал трийсетина секунди след нападението. Сдружението пък имаше много пари. Престанеше ли да работи някоя кула, веднага идваше цяла тълпа да задава скъпи въпроси. И щом в Юбервалд нямаше закони, щяха да се появят хора, готови да внушат завинаги на местните жители, че кулите са неприкосновени.
Всеки из тукашната дивотия би трябвало да си е научил урока, затова Ваймс се стресна, когато видя сигналните щори и рамене неподвижни. Косъмчетата по тила му настръхнаха.
— Сибил, остани в каретата.
— Нещо лошо ли се е случило?
— Още не знам — отвърна Командирът на Стражата, който вече знаеше всичко. Излезе и кимна на Игор. — Ще надникна вътре. Ако имам… неприятности, върни лейди Сибил в посолството, разбрано?
Пак се промуши в кабината и, без да гледа Сибил, вдигна едната седалка, за да си вземе скрития отдолу меч.
— Сам! — сви вежди тя.
— Извинявай, мила, но си нося нещо за всеки случай.
До вратата на кулата имаше въженце. Ваймс го подръпна и чу дрънченето на звънче някъде горе. Нищо друго не последва и той бутна вратата, която се отвори.
— Ей! — Тишина. — Аз съм от Стр…
Ваймс млъкна. Какво като е от Стражата? Тук тези думи бяха безсмислица. И значката му нямаше никакво значение. Оставаше само той — нахалникът, който си вре носа навсякъде.
— Има ли някой тук?
Стаята долу беше отрупана с чували, сандъци и бурета. Дървена стълба се виеше към горния етаж. Ваймс се качи в помещение, което беше и спалня, и столова. Имаше само два нара с разхвърляни завивки.
Един стол беше съборен на пода. До пълната чиния на масата бяха оставени нож и вилица. На печката нещо бе изкипяло от желязно котле. Ваймс отвори вратичката на печката и нахлулият вътре въздух разпали наново полуовъглените цепеници.
Още по-нагоре изтрака метал.
Той погледна към отвесната стълбичка и капака в тавана. Качиш ли се, главата ти ще се подаде точно на място за брадвата или ботуша…
— Уж е трудно за превземане, ваша светлост, нали? — обади се отгоре мъжки глас. — По-добре се качете тук. Мхъ-мхъ.
— Иниго?
— Няма нищо опасно, ваша светлост. Само аз съм тук. Мхъ-мхъ.
— Хъ, туй да не е безопасно?
Ваймс се качи. Иниго седеше до масата и преглеждаше купчина хартии.
— Къде са хората от кулата?
— Това, ваша светлост, е една от загадките, мхъ-мхъ.
— А другите?…
Иниго кимна към стълбичката, водеща още по-нагоре.
— Вижте сам.
Системата за управление на щорите и раменете беше старателно изпотрошена. Макари и накъсани жици висяха печално от сложните си рамки.
— Няколко часа тежък ремонт, и то извършен от умели занаятчии — поклати глава Иниго, когато Ваймс се върна при него.
— Какво е станало?
— Бих допуснал, че работещите тук мъже са се махнали принудително, мхъ-мхъ. И то набързо.
— Но кулата е укрепена!
— Че това утеха ли е? И те е трябвало да си секат дърва навън. Вярно, компанията спазва строги правила, обаче праща трима младежи в някаква усамотена кула за седмици наред и очаква от тях да се държат като часовников механизъм. Погледнете капака към горната площадка. Задължително е да бъде залостен. Вие, ваша светлост, и аз сме…