Малвил
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малвил». Краткое содержание книги:
— Ето Миет — казва Фалвиница и я тика пред себе си в стаята.
Да бях имал сто очи пак нямаше да ми стигнат, за да я гледам. Двадесетгодишна може би. И колко е измамно това име — Миет9. Наследила е от стара си майка черните очи и пищната коса, която у нея е гарвановочерна. На ръст обаче тя е с цели десет сантиметра по-висока, с широки и добре сложени рамене, висока и изпъкнала гръд като щит, закръглени хълбоци и мускулести крака. О, разбира се, ако ми дадеше сърце да я критикувам, щях да открия, че носът й е въздебел, устата — малко широка, брадичката — доста мощна. Обаче не мога! Възхищавам се от всичко у нея, включително и от селската й простота.
Не виждам ръцете си, но зная от трепета, който ми се предава, че все повече и повече треперят, скривам ги под масата и сам се облягам на ръба й с гърди и рамене, опрял буза до дулото на пушката; поглъщам с очи Миет, останал без глас. Разбирам какво е изпитал Адам, когато една прекрасна утрин намерил до себе си Ева, още влажна от струга, на който са й дали форма. Едва ли може да има човек, по-окаменял от възхищение или по-заплеснат от нежност от мен. В тази пещера, в дъното на която съм се свил с оръжието си, борейки се за живота си, Миет пръска светлина и топлина. Кърпената й блузка й е тясна, полата й от избеляло червено платно, износена и на места проядена от молци, се люлее доста над коленете й. Краката й са въздебели, както у женските скулптури на Майол; с широките си голи ходила тя е стъпила здраво на земята, от която сякаш черпи силата си. Тази бъдеща майка на людете е великолепно човешко животно.
Изтръгвам се от съзерцанието си, ставам от стола, улавям с две ръце ръба на масата с палец отгоре и пръсти отдолу и казвам:
— Седни, Миет.
Гласът ми долита слаб и дрезгав. Отбелязвам си, че за в бъдеще трябва да го направя по-крепък. Без една дума Миет сяда там, където преди малко седеше Жаке; от мен я дели цялата дължина на масата. Очите й са красиви, кротки. Тя ме гледа без всякакво стеснение със сериозното изражение на децата, когато разглеждат някой новодошъл в семейството.
— Миет (харесвам това име — Миет), ще вземем Жаке с нас.
Безпокойство преминава в тъмните й очи и аз веднага добавям:
— Не се безпокой, няма да му сторим никакво зло. И ако двете с баба ти не искате да останете сами в Блатото, можете да дойдете да живеете с нас в Малвил.
— Дума да няма, да останем двете сами в Блатото — казва Фалвиница. — И колко съм ти признателна, синко…
— Наричат ме Еманюел.
— Благодаря ти, Еманюел.
Обръщам се към Миет.
— А ти, Миет, съгласна ли си?
Тя навежда глава, без да промълви дума. Не е бъбрива, но очите й говорят вместо нея. Те не се откъсват от мен. Те преценяват и сравняват новия господар. Хайде, Миет, успокой се, в Малвил ще намериш само приятелски и нежни чувства.
— Откъде е това име Миет?
— Тя всъщност се нарича Мари, но при раждането си беше съвсем мъничка, щото се роди по-рано, горкичката, на седем месеца. И Реймонд все я наричаше Мовиет10. А пък нашата Кати, която тогава беше тригодишна, я нарече Миет и така й остана.
Миет не казва нищо, но може би защото съм се заинтересувал за името й, ми се усмихва. Чертите й са може би малко грубички, поне според законите на градската красота, но когато се усмихне, те се озаряват и смекчават по невъобразим начин. Усмивката й е чудна, изпълнена с искреност и доверчивост.
Вратата се отваря и Жаке влиза, последван от Тома. Като вижда Миет, Жаке се спира, побледнява, поглежда я, обръща се към Фалвиница и сякаш готов да се нахвърли отгоре й, виква гневно:
— Нали ти бях казал…
— Хей-хей, кротко! — казва му Тома, поел съвсем сериозно ролята на пазач.
Той пристъпва, за да укроти затворника си, забелязва Миет, закрита от тялото на Жаке, и остава неподвижен, окаменял. Ръката, която е възнамерявал да сложи на рамото на Жаке, увисва.
Намесвам се, без да повишавам тон:
— Жаке, не ми каза баба ти, а аз отгатнах, че Миет се крие.
Жаке ме гледа зяпнал. Нито за миг не се усъмнява в думите ми. Вярва ми. Дори нещо повече: разкайва се, задето се е опитал да скрие нещо от мен. Аз съм заел мястото на бащата: непогрешим съм и всезнаещ.
— Не си се мислил все пак по-хитър от господата от Малвил! — казва Фалвиница с насмешка.
9
Miette — трохичка. — Б.пр.
10
Чучулига. — Б.пр.