И като се сбогувахме сърдечно, ние си тръгнахме. Още веднъж бях изненадан и дори малко озадачен от обещанието на Торндайк да потърси заместник на мистър Санкрофт. Можех да разбера съчувствието му към преуморения уредник, но тревогите на мистър Санкрофт не бяха наша работа. Наистина отношението на Торндайк изглеждаше толкова неестествено, че започнах да се питам дали зад него не се крие друг мотив, освен съчувствието. Вярно е, че нямаше човек, който като Торндайк да е склонен да прави малки услуги при случай, но, от друга страна, опитът ме беше научил, че ничии мотиви не са по-неразгадаеми от тези на Торндайк. Защото винаги изникваше едно затруднение — човек никога не знаеше какво има той наум.
Глава седемнадесета
Мистър Снупър
Когато пристигнахме в квартирата на Торндайк, на стълбите ни посрещна Полтън, който очевидно бе наблюдавал от горния прозорец приближаването ни и който ни съобщи, че мистър Линъл ни очаква.
— Чака ви повече от половин час, така че може би ще го поканите за обед. Сложил съм прибор за него, а обедът е сервиран в трапезарията.
— Благодаря, Полтън — каза Торндайк. — Първо ще видим какви са неговите планове.
И докато Полтън се оттегляше нагоре по стълбите, той отвори дъбовата врата и ние влязохме в стаята. Тук видяхме Линъл да крачи нагоре-надолу, явно притеснен.
— Страхувам се, че не съм дошъл в удобно време, сър — започна да се извинява той, но Торндайк го прекъсна:
— Не се безпокойте. Дошли сте тъкмо навреме, защото обедът тъкмо е готов и тъй като Полтън е сложил прибори за вас, той ще настоява да останете.
Угриженото лице на Линъл се разведри при тази покана, която той прие с благодарност и ние се отправихме към малката стая на етажа с лабораторията, която съвсем наскоро бяхме приспособили за трапезария, за да си спестим труда да се качваме и слизаме. Докато заемахме местата си около масата, Торндайк изгледа критично нашия приятел и забеляза:
— Не изглеждате щастлив, Линъл. Надявам се, че всичко е наред?
— Всъщност всичко е наред, сър — отвърна Линъл, — но не съм доволен от развоя на събитията. Става дума за тоя проклет Бланди. Няма да остави нещата така. Все още е убеден, че мисис Ганет знае или поне предполага къде се крие Боулс, докато аз съм напълно сигурен, че тя не знае повече от мен. Но Бланди няма да остави работите така. Мисли си, че са го метнали и започва да става зъл — учтиво зъл, знаете, и се страхувам, че замисля нещо лошо.
— Какво лошо? — попитах аз.
— Непрекъснато прави мъгляви намеци за започване на дело.
— Дали ще има, или няма да има дело не зависи от него. Той е просто един полицейски инспектор.
— Знам — каза Линъл. — Все това повтаря. Той самият бил абсолютно против това да се подлага тази нещастна жена на опасностите и униженията на едно разследване — знаете как мазно говори, — но какво можел да направи? Той бил само полицейски инспектор. Неговите началници и прокурорът щели да решат. После продължава много доверително, като пръв приятел на семейството, да посочва различни нещастни (и както си мисли, заблуждаващи) малки обстоятелства, които могат да повлияят на решението на хора, непознаващи госпожата. И после ми каза насаме нещо — бил принуден да си признае, че ако шефовете му решат (въпреки собственото му мнение) да се започне дело, то най-малкото щяло да бъде prima facie.
