Смъртта на госпожа Макгинти

Поаро бе прекъснат от виковете на Ив Карпентър:

— Това е лъжа! Гнусна лъжа. Не съм била аз! Никога не съм стъпвала там! Никога не съм приближавала това място! Гай, не можеш ли да направиш нещо срещу тези нападки?

Съпругът й пребледня от гняв.

— Ще ви напомня, мосю Поаро, че мога да ви съдя за нанасяне на обида и всички присъстващи тук ще ми бъдат свидетели.

— Обида ли е, дето казах, че жена ви употребява определен парфюм и също, позволете ми да добавя, определено червило?

— Но това е нелепо — проплака Ив. — Абсолютно нелепо! Всеки би могъл да напръска въздуха с парфюма ми.

Поаро неочаквано се усмихна.

— Mais oui, точно така! Всеки би могъл да го направи. Това е нещо съвсем очевидно и недотам находчиво. Неумело и грубо. Толкова неумело, че, що се отнася до мен, успя да ме заблуди. Но постигна и още нещо. Даде ми, както се казва, идеи. Да, даде ми идеи. Парфюм и следи от червило върху чашата с кафе. Мога да ви уверя, че всяка следа е можело много лесно да бъде премахната. Например би могло чашите да бъдат измити и поставени обратно по местата им. Защо не? В къщата не е имало никого и все пак това не е било направено. Зададох си въпроса — защо? Струва ми се, че отговорът е да се подчертае фактът, че престъплението е било извършено именно от жена. Започнах да размишлявам върху телефонните обаждания до тези три жени — всички те са получили само съобщения. Нито една от тях не е разговаряла с госпожа Апуърд. Следователно може и да не е била госпожа Апуърд тази, която се е обаждала. Бил е някой, който на всяка цена е искал да въвлече жена, която и да е жена — в престъплението. Отново си зададох въпроса защо. Може да има само един отговор — че не жена е убила госпожа Апуърд, а мъж.