Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Сигурно ще кажете, че не съм могла или не е трябвало да изпитвам удоволствие, когато госпожата ме използваше без мое съгласие. И че ако съм го усещала, не бива да го изтъквам, нито пък да намирам нещо свястно в едно най-чистопробно злодеяние. Но по онова време аз не знаех какво е да действаш доброволно или да откажеш. Това са понятия на свободния човек.
Тезайо имаше син, три години по-голям от мене. Живееше напълно усамотена сред нас, робините. Хората от нейния род Уехома бяха консервативни благородници от Острова. Не пътуваха много, тъй че тя бе скъсала връзките си със семейството. От дъжд на вятър се срещаше с приятелите, които господарят Шомеке довеждаше от столицата, ала всички те бяха мъже и можеше да се появява в тяхно присъствие единствено на масата.
Рядко виждах собственика, и то само от разстояние. Него също го смятах за свръхестествено създание, но от онези страшните.
Що се отнася до младия наследник Ерод, мярвахме го, когато идваше да посети майка си или пък излизаше на езда с възпитателите. Ние, момичетата, надничахме да го зърнем през прозореца и хихикахме, понеже беше хубав юноша — чернокож и строен, както Тезайо. Тя го обсипваше с бонбони и целувки.
— Скоро ще го изгубя, миличка…
И на мене ми бе мъчно за Ерод. Той беше като сянка, мил и безобиден. Щом стана на петнайсет, го пратиха в някакво училище, но баща му го върна още преди да свърши годината. Мъжете ни подшушнаха, че господарят жестоко набил своя син и дори му забранил да язди извън имението.
Робините, с които Шомеке спеше, разправяха колко е див; показваха ни къде ги е одраскал или наранил. Те го мразеха, обаче майка ми никога не говореше срещу него.
— За каква се смяташ? — каза тя на едно момиче, което й се оплакваше от лошите му обноски. — Да не би да си някоя госпожица, та да те галят с памук?
После девойката забременя („прихвана“ беше нашата дума) и мама я изпрати обратно в лагера. Така и не проумях защо. Мислех си, че Йоуа проявява излишна жестокост. Сега предполагам, че го е направила, за да я спаси от ревността на господарката.
Не помня кога научих, че съм дъщеря на собственика. Майка ми бе успяла да запази тайната от своята покровителка и вярваше, че е тайна и за другите. Но всичките робини знаеха. Нещо чула-недочула, разгледах по-внимателно Ерод. Установих, че аз приличам повече на баща ни от него, а по онова време вече бях разбрала какво е баща. Чудно ми беше, че госпожа Тезайо не го е забелязала. Явно предпочиташе да живее в неведение.
Тогава рядко ходех до лагера. След като изкарах половин година в Къщата, прищя ми се да побъбря с Уалсу и баба, пък и те да се възхитят от хубавите ми дрехи, чистата ми кожа, лъскавата ми коса. Щом отидох там, децата, с които бях играла, взеха да ме замерят с кал и камъни и ми разкъсаха роклята. Уалсу беше на полето. Принудих се да се крия в колибата на Досе през целия ден. Повече нямах желание да се връщам. Ако баба искаше да ме види, винаги тръгвах с Йоуа и не се отделях от нея. Всички лагерници започнаха да ми се струват груби и неприятни. Бяха толкова мръсни и вмирисани. Имаха рани и белези от наказания, отрязани пръсти, уши, носове. Ръцете и стъпалата им сивееха напукани, с разкривени нокти. Бях отвикнала от хора с такъв вид.
Ние, домашните роби в грамадната Къща, бяхме съвсем различни, както си мислех. Обслужвайки тези висши създания, едва ли не се уподобявахме на тях.
Вече бях на тринайсет-четиринайсет години, а Тезайо Шомеке продължаваше да ме приема в леглото си и ние често се гушкахме. Но тя си бе намерила нова фаворитка, дъщеря на някаква готвачка — хубавичко момиченце, макар и кожата му да беше светла като глина. Една нощ госпожата дълго се люби с мене. Правеше неща, за които знаеше, че ми доставят голямо телесно удоволствие. Докато лежах изтощена в прегръдките й, нежно шепнеше „Сбогом, сбогом“ и ме целуваше по лицето и гърдите. Аз нямах сили да се учудя на това.
На следващата сутрин ни повика и двете с мама, за да ни съобщи, че иска да ме даде на сина си. Поводът бе неговият седемнайсети рожден ден.
— Ще ми липсваш ужасно, Тоти, скъпа — въздъхна Тезайо със сълзи на очи. — Ти беше моята радост. Просто тук не виждам друго момиче, с което да пусна Ерод. Ти си най-чистата, най-милата, най-сладката от всички. Знам, че си девствена — имаше предвид девствена спрямо мъжете, — и моето момче ще ти се наслаждава… Той ще бъде добър с нея, Йоуа, не се тревожи — допълни тя с цялата си искреност.
Майка се поклони безмълвно. Нямаше какво да възрази. И на мен не каза нищо. Вече бе късно да говори за тайната, с която толкова много се гордееше.