Чук, чук! Кой е там?

Дебелият възрастен мъж й се усмихна. Беше добре облечен, с боядисана черна коса и блестящи бели изкуствени зъби.

— Разкарай се — викна му Фрида. — Опитай с друга.

Дебелият мъж направи гримаса, след това закрачи надолу по дългата улица, където чакаха други момичета.

Фрида се облегна на стената, като се опитваше да поотмори измъчените си крака. Бяха минали два месеца, откакто Джони беше умрял. Парите, които й беше дал, свършиха. Знаеше, че е разточителна, но трябваше да си купи малко прилични дрехи. Сега се бе върнала в играта, но Брънзуик не беше доходно място. Беше пълен със смахнати стари мъже, а тя беше си обещала, че повече никога няма да насърчава перверзни типове. Но си казваше, че трябва да спести достатъчно пари или за да отиде на юг, където мъжете могат да оценят способностите и вида й, или за да отиде на север и да стане отново момиче на повикване.

Облегната на стената, тя мислеше за Джони: мило момче. Би могла да се омъжи за него. Той и мечтата му за лодка! Е, всеки трябва да си има мечта. Всичките онези пари… Толкова близо… Толкова далече!

Започна да вали. Улицата опустя. Другите момичета се бяха прибрали. Тя отвори парцаливото си портмоне и провери парите… Тринадесет долара.