Принцът на тръните

— Отгоре? — Макин поне имаше куража да опита.

— Отгоре — съгласих се. — Нашата отрова се просмуква в почвата и малкото, което стига до Червен замък, боядисва хората там, Алените, в приятния нюанс на варен омар. И точно това, братя мои, прочетох за отровата в тази книга, писана преди има-няма хиляда години и озовала се в ръцете на вашичкия Йорг.

Обърнах гръб на Горгот, преди да е решил дали да ми хвърли един бой. Личеше си, че го сърбят ръцете.

— И тези отрови, в интересните си кутии, са направили всичко това, забележете, само с едно изтичане, случило се в древни времена и размивало се в продължение на хиляда години. С други думи, брат Бърло, добре ще е засега да прибереш лоста и да не бараш кутиите.

— И к’во ше праиме ние с тях, Йорх? — изфъфли Елбан до лакътя ми. — Мръсна работа ми се види туй, честно.

— Най-мръсната от мръсните, старче. — Плеснах го по рамото. — Ще запалим бавен огън и ще си плюем на петите. Горещината ще напука обвивките на тези прекрасни играчки и димът ще превърне Червен замък в костница.

— Ще спре ли там обаче? — Макин ме стрелна с остър поглед.

— Може би. — Изгледах поред братята. — Лъжец, Роу, Бърло, искам да намерите материал за огън. Кости и катран, ако няма друго.

— Йорг, ти рече, че тук имало достатъчно отрова да отрови целия свят — каза Макин.

— Светът вече е отровен, сър Макин — отвърнах.

Той сви устни.

— Но това може да се разпространи. Може да обхване цял Гелет.

Бърло и другите спряха при вратата и се обърнаха да чуят отговора ми.

— Баща ми поиска Гелет — казах аз. — Не уточни как иска да му го доставя. Ако му дам димяща руина, ще я вземе и ще ми благодари, може да си сигурен. Мислиш ли, че би се спрял пред нещо, ако това е цената да укрепи границите си? Дори престъпление? Най-тежкото престъпление?

Макин свъси вежди.

— А ако изпаренията стигнат до Анкрат?

— Това — рекох — е риск, който съм готов да поема.

Макин ми обърна гръб. Ръката му лежеше върху дръжката на меча.

— Какво? — извиках след него и гласът ми отекна в прашното подземие на Строителите. Разперих ръце. — Какво? И не смей да ми говориш за невинните. Малко е късно за сър Макин от Трент да защитава девици и пеленачета. — Съмненията на Макин не бяха единствената причина за гнева ми. — Невинни няма. Има успех, и има провал. Кой си ти да ми казваш какво да рискувам и какво не? Раздадоха ни слаби карти, но аз все пак ще спечеля играта!

Тирадата ме остави без дъх.

— Ама много ше погинат, Йорх — каза Елбан.

Човек да си помисли, че като са ме видели да убивам брат Гемт заради много по-незначителен спор само преди броени седмици, другите ще си вземат поука, ама не.

— Един живот или десет хиляди, не виждам разлика. Тази валута не я разбирам. — Мечът ми лъсна до врата му. Извадил го бях толкова бързо, че бедният Елбан не можа да реагира хич. — Ако ти отрежа главата веднъж, по-малко лошо ли ще е, отколкото ако я отрежа три пъти?

Не ми идеше отвътре обаче. Не знам защо и как, но след като загубих Нубанеца усещах братята си по-скъпи на сърцето, нищо че бяха крайпътен боклук.