Кости по хълмовете
- Автор: Игълдън Кон
- Серия: Conqueror #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-983-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кости по хълмовете». Краткое содержание книги:
Ала-уд-Дин си помисли, че утрото ще разкрие само кървави дрипи от войнството, което беше командвал. Единствено мисълта, че врагът също страда, поддържаше решимостта му.
Отначало не забеляза, че грохотът утихва. Имаше чувството, че е живял цяла вечност сред тропота на копита. Когато той започна да заглъхва, шахът все още викаше синовете си и очакваше нови доклади. Армията продължаваше да марширува напред и със сигурност щяха да наближат Отрар преди съмване.
Накрая един от висшите командири извика, че ханът се е оттеглил. Ала-уд-Дин благодари за спасението си. Знаеше, че конниците не могат да атакуват нощем. На съвсем слабата лунна светлина не бяха в състояние да координират ударите си, без да се сблъскат помежду си. Той изслуша новините от съгледвачите, които преценяваха разстоянието до Отрар и предаваха всички подробности относно разположението на хана.
Ала-уд-Дин се приготви да се установи на лагер. Утрото щеше да сложи край на всичко, а проклетите монголи бяха оставили стрелите си в телата на неговите хора. В близост до Отрар можеше да построи войската в по-широки редици, така че повече мечове щяха да поемат жилещите атаки. Сигурен бе, че през последния час врагът беше дал толкова жертви, колкото и той. Преди това монголите буквално кормеха войската му. Огледа маршируващите редици, като се питаше колко ли са преживели преминаването през възвишенията. Навремето беше гледал как ловен отряд с копия проследява ранен лъв. Животното бе оставило широка кървава диря, докато бе пълзяло с разпран корем. Сега шахът не можеше да се освободи от мисълта, че собствената му армия е в положението на лъва. Най-накрая заповяда да спрат и чу гръмката въздишка, когато на войниците бе позволено да си починат. Шахът понечи да слезе, но видя появилите се на изток светлини. Добре познаваше лагерните огньове и остана на гърба на слона, а светлините ставаха все повече и повече, докато не заприличаха на далечни звезди. Там беше врагът, който също почиваше и очакваше утрото.
Хората около Ала-уд-Дин също започнаха да палят огньове от дърва и сушени камилски изпражнения. Утрото щеше да види края на всичко. Шахът чу гласовете на молещите се правоверни и кимна свирепо. Аллах беше все още с тях, а монголският хан също кървеше.
Луната прекосяваше черното небе и Чингис събра военачалниците си около огъня. Настроението не бе приповдигнато, докато го чакаха да заговори. Туманите им бяха съсекли много от хората на шаха, но собствените им загуби бяха ужасяващи. В последния час преди мрака загинаха четири хиляди опитни воини. Бяха си пробили път почти до самия шах, но тогава арабските саби се събраха срещу тях и ги накълцаха.
Джебе и Джучи пристигнаха в лагера заедно. Хаджиун и Хазар ги поздравиха, но Чингис просто ги изгледа. Субодай и Джебе станаха да приветстват двамата млади мъже — бяха чули историята за дългото им препускане, която вече се разпространяваше сред монголите.
Чагатай също бе чул новината и гледаше навъсено как Джелме потупва по-големия му брат по гърба. Не разбираше защо изглеждаха толкова доволни. Той също се беше сражавал и бе изпълнявал заповедите на баща си, вместо да се запилява с дни без никаква вест. Поне беше там, където Чингис се нуждаеше от него. Беше се надявал Джебе и Джучи да бъдат опозорени заради отсъствието си, но дори закъснялата им поява в тила на шаха се коментираше като гениалност. Стисна зъби и погледна към баща си.
Чингис седеше с кръстосани крака, с мях айраг до себе си и купа кисело сирене в скута. Опакото на лявата му ръка бе цялото в кръв, десният му пищял беше здраво превързан, но все още кървеше. Когато Чагатай извърна лице, за да не слуша глупавите хвалби по адрес на брат си, Чингис обра с пръст остатъците в купата и задъвка. Настъпи тишина, когато той остави съда и седна абсолютно неподвижен.
— Самука и Хо Са вече трябва да са мъртви — най-сетне произнесе той. — Гарнизонът на Отрар не може да е много далеч, а не знам колко са оцелели след пожара и стрелите.
— Няма да спрат през нощта — рече Хаджиун. — Може да им се наложи да водят конете си, но въпреки това ще стигнат при шаха преди зазоряване.
Докато говореше, Хаджиун се взираше в нощта натам, откъдето можеха да очакват гарнизона. По-нататък се виждаха огньовете на вражеския лагер и дори след толкова много жертви светлините му бяха стотици, и то само на няколко мили от тях. Несъмнено арабските съгледвачи вече препускаха обратно, водейки градския гарнизон. Мракът щеше да ги скрие достатъчно добре.