Петата купа

— Изобщо не го говоря свободно — отвърна Холмс, извръщайки се от прозореца така, че характерният му силует се очерта в светлината. — Най-големият ми страх беше, че дъщерята, младата Ода — макар да бе предупредена от бащата да се държи така, сякаш съм норвежец — може да избъбри някоя критика на жалкия ми норвежки, голяма част от който съм научил при общуването ми с Негово величество крал Оскар II по време на двумесечния му престой в Лондон през осемдесет и осма, и отново за девет седмици през есенно-зимния сезон на деветдесет и първа, малко преди „смъртта“ ми във водопада Райхенбах.

— Сигурно сте разрешили някой изключително деликатен проблем — рече саркастично Кинг, — за да се чувства едно европейско величие толкова задължено към вас.

— Всъщност наистина разреших — отвърна Холмс. — Но това не е причината Негово величество кралят на Скандинавия да нареди на своя емисар да излъже на светско събиране. По-скоро крал Оскар II е добре осведомен за причините, довели до мисията ми в Тибет и тук, във Вашингтон. Той познава враговете, срещу които сме изправени… а те са и негови врагове, господа. Ако тези хора постигнат своето, Негово величество е в дългия списък с изтъкнати личности, които ще бъдат убити в следващите няколко месеца или години.

Кларънс Кинг въздъхна и разкърши пръстите си.

— „Тези хора“… Сега вече започват конспирациите и параноята. Има ли някакви прояви на умопомрачение, които сте пропуснали в опитите си да ни объркате, господин… Който и да сте?

Холмс отвърна с почти момчешки смях на коментара на Кинг. Без да отговори, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам нещо, което приличаше на четири фотографии. Две от тях върна в джоба си, а останалите две подаде на Кинг.

— Бихте ли ги предали след това на господин Хей и господин Джеймс? Благодаря.

Джеймс зачака. Когато фотографиите най-после стигнаха до него, той видя, че със сигурност бяха увеличени, защото субектът се виждаше в полуизвърнат профил на зърнистия и размазан фон на оживена улица. Фотографията беше на тъмнокож мъж с черна коса, сресана назад, грижливо поддържани мустаци, които изглеждаха доста по военному, и застрашително сбърчени вежди. Мъжът имаше вид на около петдесетгодишен, но единственото, което подсказваше възрастта му, бяха зачатъците на двойна гуша.

— Това е полковник Себастиан Моран, ветеран от Индийската армия и Първи сапьорски полк в Бангалор. Името му беше споменавано в депеши от Афганските войни, получил е медал за убийството на девет афганистанци в ръкопашен бой в Кабул и е считан от мнозина за най-добрия ловец и най-точен стрелец в Азия… може би дори в света. Пълното му име е Джон Себастиан „Тайгър Джек“ Моран, макар малцина да знаят това.

— Полковник Себастиан Моран… — промърмори Кларънс Кинг, когато Джеймс му върна фотографията. — Бога ми, чел съм книгите му! „На лов в Западните Хималаи“ и „Три месеца в джунглата“. Ловни мемоари… и адски добри истории!