Синът на Один

За щастие така и никой не подложи сериозно на въпрос ролята ми на кралски кучкар. Крал Сигтригур не изпитваше особена привързаност към животните, на които гледаше по-скоро като на аксесоар към изящните си обувки. Единственото ми задължение бе двете животни да присъстват край трона му, докато провежда съвещания или се храни.

Кралицата-майка Гормлейт ме плашеше, и то не само защото толкова често ми напомняше за Фрейдис, организаторката на клането във Винландия. В Гормлейт имаше някаква пресметлива студенина, която от време на време прозираше през позата ѝ на блага кралица-майка. Беше все още много красива жена, слаба и елегантна; запазила бе моминската си фигура и със зелените си очи и пренебрежителен поглед приличаше на надменна котка. Имаше невероятни маниери — дори когато благоволяваше да отправи случайна забележка на нищожното кучкарче, — но във въпросите ѝ се криеше стоманена твърдост и не получеше ли отговора, който търсеше, обикновено се преструваше, че не го е чула и те притискаше, докато получи желания резултат. Виждах, че е пресметлива, манипулаторка и че е способна да накара сина си, контето Сигтригур, да изпълни всичките ѝ желания.

А тя желаеше власт. Подслушвайки на масата и след като от време на време уж случайно разпитах другите прислужници, научих, че Гормлейт страда не толкова, задето е била отблъсната като жена, колкото от факта, че амбициите ѝ са били осуетени.

— Омъжи се за Борума с надеждата да дърпа конците в Ирландия — каза ми един прислужник, — но не се получи. Брайън си имаше свои идеи как точно да управлява страната, скоро му писна от вечното ѝ натякване и я изпрати в тъмница за три месеца. Той може вече да е стар, но това не значи, че ще позволи да го води за носа една интригантка.

— Толкова ли амбициозна е наистина кралицата-майка? — попитах.

— Почакай и ще видиш — презрително изсумтя прислужникът. — Изпрати сина си в Оркни, за да привлече на своя страна Дебелия Сигурд, и отиде дотам да предложи собствената си ръка, за да подслади сделката. Готова е на всичко, за да си отмъсти на краля.

Разбрах какво има предвид прислужникът чак в средата на март, почти седем седмици по-късно. Прекарах този промеждутък от време като прислужник в палата на Сигтригур, изпълнявах домакински задължения, учех ирландски език от робите и низшите прислужница и хранех и разхождах кучетата. Може би с описанието на шумните пиянски изблици и груби маниери съм създал впечатлението, че викингите са недодялани, нечистоплътни диваци. Това не е така. Те съблюдават чистота толкова, колкото им го позволяват обстоятелствата, и макар и да звучи невероятно, мъжете са големи контета. Крал Сигтригур определено смяташе себе си за арбитър на добрия вкус и стил. Голяма част от времето си прекарвах в гладене на одеждите на придворните с тежък, гладък камък. С него приглаждах шевовете на палтата и наметалата от богатите им гардероби, които те често сменяха. Решех не само твърдата козина на двете кучета, но и главите на царедворците. Те отделяха голямо внимание на прическите си и дори определяха изрично дължината и гъстотата на зъбците на гребените, които използвах. В Дъблин имаше специален магазин, в който ме изпращаха за нови гребени, със заръка да са от рогата на благороден елен, а не от обикновен бик.