Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
В град Опен, само на няколко мили навътре в Анкрат, си купих по-свестни дрехи. Погрижих се да взема достатъчно качествени, за да личи, че съм изтъкната личност, макар че, разбира се, при нормални обстоятелства по-скоро бих умрял, отколкото да ме видят с яки ботуши и груби одежди, направени да издържат на сурово отношение. Бях отхвърлил идеята да позволя на някой роунец да ме снабди с плащ и шапка, но реших, че мога да изтърпя вниманието на един анкратски шивач. По време на пробата Снори непрекъснато сумтеше и тъпчеше на място, затова се наложи да го отпратя да си потърси брадва, която отговаря повече на вкуса му.
В мига, щом изчезна, започнах да изпитвам безпокойство. То нямаше нищо общо с лекото изопване на магията, която ни свързваше, и всичко общо с увереността, че некромантката, опитала се да ни убие в Чами-Никс, все още ни следва по петите. Тя или онова създание, което ме бе гледало иззад своята маска в операта. Капанът на Мълчаливата сестра е бил предназначен за него, вече бях сигурен в това. Тя е била готова да пожертва двеста души, включително някои от най-изтъкнатите граждани на Вермилиън — включително мен, да му се не види, — за да изпепели онова чудовище. Можех само да се моля пукнатината, която бях отворил в заклинанието ѝ при своето измъкване, да не го е пуснала на свобода. Освен това, разбира се, и други слуги на Мъртвия крал можеха да се спотайват зад всеки ъгъл. Даже в ателието на един шивач!
Накрая си тръгнах от Опен с чувство на облекчение. Беше ми станало навик да съм в движение и не бях сигурен, че някога вече ще се чувствам съвсем комфортно на едно място.
Заобиколихме Матераците, скръбна планинска верига, напълно лишена от величието на Аупите, и се добрахме до Римския път, който отдавна настоявах, че е трябвало да следваме през цялото време.
— Той е по-добре павиран, по-безопасен, снабден с ханове и бардаци на равни интервали, минава през поне двайсет известни градове…
— И е лесен за наблюдение. — Снори изведе Слейпнир върху древните павета. Тя мигновено зачатка по тях. В мислите си свързвам този звук, чаткането на конски подкови по камък, с цивилизацията. По селските пътища има само кал. Бих предпочел чаткане пред жвакане във всеки един момент.
— В такъв случай защо сега поемаме този риск?
— За по-голяма бързина.
— Има ли някакво… — Преглътнах думите. Имаше ли някакво значение? За Снори имаше. Жена му и по-малкият му син се намираха в плен от месеци, даже още преди да го домъкнат окован във Вермилиън. И ако бяха оцелели през цялото това време, превивайки гръб над някаква задача, възложена им от некромантите от Удавените острови, то едва ли няколко дена щяха да променят значително положението им. Само че не можех да му го кажа. Най-вече защото си обичам зъбите, но и защото ангелът, който ми шепнеше непрестанно, не би одобрил, а човек не иска да ядосва един ангел, живеещ под кожата му. Те са от най-лошия вид. — Напредвахме доста добре, докато се движехме с отмерен ход. Защо сега изведнъж трябва да увеличим скоростта? — Исках да го накарам сам да го изрече. За човек е по-трудно да се самозалъгва на глас и пред слушатели. Нека ми каже, че наистина вярва, че жена му и детето му са още живи.
— Знаеш защо. — Той ме изгледа мрачно.
— И все пак, кажи ми — настоях.
— Гласовете. Трябва да приключим с тази работа, да свалим от себе си проклятието на онази кучка, преди гласът, който чувам, да е спрял да предлага и да почне да заповядва.
Това ме остави с увиснало чене и онемял. Рон измина с тропот още двайсетина крачки по Римския път, преди да се опомня достатъчно, за да си затворя устата.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че ти не чуваш глас? — Снори се изви в седлото и ме изгледа навъсено. Въсенето му веднага напомняше на човек, че той дава имена на брадвите си.
Трудно бих могъл да отрека. Гласът, който беше шепнал отвъд границата на слуха ми в Компер, от ден на ден ставаше все по-ясен, а напътствията му — по-чести. И се усилваше всяка заран. Отначало си въобразявах, че това са имали предвид хората като братовчедката Сира, като ме подтикваха да се вслушам в съвестта си. Мислех си, че може би изобилието на чист въздух и липсата на алкохол са отворили съзнанието ми за досадния монолог на съвестта, както никога в живота ми. Сутрин след сутрин набожни поучения обаче ме накараха да се усъмня в тази теория. Със сигурност не бе възможно всички хора да носят в главата си някакъв отвратително морален воайор, който да ги тормози през всеки миг от живота им, нали? Та как биха могли да запазят дори късче здрав разум? Или пък да се забавляват?