Град от месинг

— Обич моя, светлина моя, ти открадна щастието ми!

Али въздъхна кисело. Беше красива нощ. Тънкият сърп на луната висеше над тъмното езеро на Девабад, в безоблачното небе блещукаха звезди. Въздухът ухаеше на тамян и жасмин. Пред него свиреха най-добрите музиканти на града, наблизо имаше поднос с храна, приготвена от любимия готвач на царя, а тъмните очи на певицата биха повалили дузина човешки мъже на колене.

Али беше нещастен. Размърда се на мястото си, приковал поглед в пода, мъчейки се да не обръща внимание на подрънкването на звънчетата около глезените на момичето и сладостния му глас, пеещ за неща, от които кръвта му кипваше. Подръпна коравата яка на новата си сребриста дишдаша, която Мунтадир го беше накарал да облече. Обточена с безброй ситни перли, тя го стягаше на гърлото.

Държанието му не остана незабелязано.

— Малкият ти брат май не се забавлява особено, емире. — Друг, още по-копринен женски глас прекъсна певицата. Али вдигна очи и срещна престорено свенливата усмивка на Ханзада. — Нима момичетата ми не са ви по вкуса, принц Ализейд?

— Не го приемай лично, светлина на очите ми — каза Мунтадир, целувайки изрисуваната с хена ръка на куртизанката, която се беше сгушила до него. — Тази сутрин беше прострелян в лицето от едно дете.

Али му хвърли подразнен поглед.

— Трябва ли непрекъснато да го споменаваш?

— Страшно е забавно.

Али се намръщи и Мунтадир го плесна леко по рамото.

— Хайде де, ахи, не можеш ли поне да се опиташ да не изглеждаш толкова враждебно? Поканих те тук, за да отпразнуваме повишението ти, не за да всееш ужас в приятелите ми — каза той, махвайки към десетината мъже около тях, лично подбрани измежду най-богатите и най-влиятелните благородници в града.

— Не ме покани — нацупи се Али. — Заповяда ми.

Мунтадир извъртя очи.

— Сега си един от двора на абба, Зейди. — Премина на гезирски и понижи глас. — Да поддържаш връзки с тези хора, е част от това… по дяволите, предполага се, че е една от най-хубавите му страни.

— Знаеш какво мисля за подобна… — Али махна с ръка към един благородник, който се кискаше като момиченце, и той млъкна рязко. — … поквара.

Мунтадир въздъхна.

— Трябва да престанеш да говориш по този начин, ахи. — Той кимна към подноса. — Защо не хапнеш нещо? Може би тежестта на малко храна в стомаха ти ще те смъкне от този твой пиедестал, на който си се покачил.

Али измърмори нещо, но се подчини, привеждайки се, за да вземе малка чашка кисел шербет от тамаринд. Знаеше, че Мунтадир просто се опитва да бъде добър, да помогне на своя непохватен, отгледан в Цитаделата по-малък брат да навлезе в дворцовия живот, ала салонът на Ханзада го караше да се чувства ужасно неловко. Места като това бяха въплъщение на порочността, която Анас бе искал да изкорени от Девабад.