Дъщеря на съдбата [bg]

Първият предвестник на раждането бил астматичен пристъп, който без малко щял да струва живота на Лин. Усилието да диша се сляло с усилието й да изтласка детето от утробата си и нито Дао Циен с цялата си любов и всички свои знания, нито Ебенизър Хобс с теоретичната си подготовка били в състояние да й помогнат. След десет часа, когато стоновете на майката преминали в продрано хриптене на удавник, а бебето с нищо не показвало, че ще се роди, Дао Циен хукнал да търси акушерката и въпреки отвращението си я довлякъл едва ли не насила. Както се опасявали Циен и Хобс, жената се оказала вмирисана старица и било невъзможно да обменят с нея никакви медицински възгледи, защото тя нямала възгледи, а дълъг опит и отколешен усет. Най-напред изблъскала с един замах двамата мъже и им забранила да надзъртат иззад завесата, отделяща двете спални. Дао Циен тъй и не разбрал какво става оттатък, но се успокоил, когато чул Лин да диша свободно и да вика силно. През следващите часове, докато Ебенизър Хобс спял уморен в креслото, а Дао Циен отчаяно се допитвал до духа на учителя си, Лин довела на бял свят безжизнено момиченце. Тъй като било от женски пол, нито бабата, нито бащата си дали труда да го съживят, а и двамата се хвърлили да спасяват живота на майката, чиито оскъдни сили се изчерпвали заедно с кръвта, която изтичала между бедрата й.

Лин почти не съжалила за смъртта на момиченцето, сякаш се досещала, че животът няма да й стигне, за да го отгледа. Съвзела се бавно от тежкото раждане и известно време се старала да бъде отново забавната другарка в нощните игри. Със същата самовзискателност, с която сдържала болките в нозете, тя се преструвала, че копнее за страстните прегръдки на съпруга си. „Плътската любов е пътуване, заветно пътуване“, казвала му тя често, но вече нямала сили да го придружава. Дао Циен толкова жадувал за нейната любов, че някак съумял да не забележи нито един от издайническите признаци и упорито си внушавал, че Лин е същата както преди. От години мечтаел за мъжки рожби, но сега единствената му мисъл била да предпази съпругата си от нова бременност. Обичта му към Лин прераснала в благоговение, което изповядвал само пред нея, защото смятал, че никой не би разбрал всеобхватната му любов към една жена — никой не познавал Лин като него, никой не предполагал как озарила тя живота му. Щастлив съм, щастлив съм, повтарял си той, за да прогони мрачните предчувствия, които го връхлитали при най-малкото отпускане. Но не бил щастлив. Вече не се смеел с предишната лекота и когато бил с Лин, едва успявал да й се нарадва, освен в някои откъслечни мигове на съвършено физическо удовлетворение, защото неотклонно я наблюдавал с тревога, мислел непрекъснато за здравето й, съзнавайки колко е крехка, и отмервал трептенията на дишането й. Намразил нейните златни лотоси, които в началото на брачната им връзка целувал, обсебен от порива на желанието. Ебенизър Хобс смятал, че Лин има нужда да се разхожда продължително време на чист въздух, за да укрепнат дробовете й и да добие апетит, но тя едва успявала да направи десет крачки и й прималявало. Дао не можел да стои през цялото време при жена си, както го съветвал Хобс, защото се налагало да издържа и нея, и себе си. Всяка минута далеч от къщи му се струвала пропиляна в нещастието, открадната от любовта. Поставил в служба на любимата си всички правила и знания, усвоени през дълголетната медицинска практика, ала година след раждането Лин била само сянка на предишната жизнерадостна девойка. Мъжът й се опитвал да я разведри, но никой от двамата вече не се смеел искрено.