Галвестън [bg]

Тази жена, мисля, ще иска история. Може би иска някой да обясни живота й. Ще иска да знае какво се е случило през онези две седмици, когато е била тригодишна, когато са я извели от къщи и е видяла океана, и е играла на плажа, и е гледала рисувани филмчета. И един ден сестра й изчезнала. Как ли трябва да е изглеждало това на едно дете, питам се.

Една дълга история, населена със сираци.

Почесвам Сейдж и тя изскимтява веднъж. Кожата под превръзката ме сърби и я повдигам. Сълзи избликват от мъртвото ми око и аз ги размазвам по бузата си.

Значи съм бъркал, когато казах на Роки, че можеш да избираш какво да чувстваш. Не е вярно. Не е вярно дори, че можеш да избираш кога ще чувстваш. Случва се само това, че миналото се натрупва като катаракта или струпей — струпей от спомени, закриващ очите ти. И един ден светлината прониква през него.

Мисля си за Кармен и пак се питам дали е успяла да оживее. Дано си е намерила нещо друго.

Когато на вратата ми се почуква, сърцето ми дори не подскача, сякаш съм го очаквал винаги. Стеснително, леко, както чука нервен човек, който не иска да създаде безпокойство.

Натискам дръжката, без да погледна през шпионката. Вратата се отваря със скърцане и виждам жена с отчаяни очи, изпълнени с красота. Зад нея сиви буреносни облаци се обелват към океана.

Тя има гъста светлокестенява коса и е облечена с джинси и впито жълтокафяво сако. Сесил беше прав, много е хубава. Повече от хубава. Стои на площадката, прихванала с ръка чантата си — хубава кожена чанта, а в другата държи квадратно листче, снимка може би, и аз мигновено виждам, че в нея зее грамадна празнота. И възнамерява аз да я запълня.

— Господин Кейди? — тя се взира в мен, леко кривогледо.

Отстъпвам назад и мисля, че изглежда способна жена, жена с пари, със свой живот, човек, който се грижи за себе си; радвам се да го видя. Устните й са полуотворени, сякаш чака думите да дойдат, а погледът й се стрелка ту към мен, ту към снимката в ръката й, търсещо. Какво отчаяние.

— Не ви разпознавам — казва Тифани. Гласът й е по-плътен, но всъщност е почти узнаваем. Тя гледа ту снимката, ту лицето ми. — Не, не сте вие. — Подава ми снимката.

Фотографията е стара, измачкана и избеляла. Изобразява океана и плажа. Сред вълните стоят трима души. Мъжът е висок, плещест и със загар, а момичетата — руси и гъвкави, бялото сияние на Залива заличава подробностите по тях.

Всъщност мога да различа лицето на детето в тази жена — отсечената брадичка и дръзките й очи, устните й, извити като лък на амурче. Питам я дали иска да влезе.

— Аз не… — Тя отново оглежда изпитателно лицето ми. Трясва гръм и отеква над морето. — Мисля, че съм допуснала грешка. — Въздъхва. — Съжалявам, сбъркала съм.

Взема снимката и понечва да я прибере в чантата си, докато се обръща, а аз казвам:

— Минаха двайсет години. Много съм се променил.

Тя поглежда назад с вежди, извити в дъга, а погледът й прелива.

— Вие не ме познавате — казвам. — Но аз ви бях приятел.