Цветът на магията
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цветът на магията». Краткое содержание книги:
Малко по-нататък в посока към Ръба от атола две малки лодки, които пускаха мрежа за свирепите, свободно плуващи стриди, с които бяха пълни тукашните морета, уловиха нещо, което влачи лодките в продължение на няколко мили, докато най-сетне единият от капитаните не се окопити и не преряза въжетата.
Но даже и неговото изумление не беше нищо в сравнение с това, което изпитаха островитяните от последния атол на архипелага. През следващата нощ те се събудиха от ужасния шум от чупене и трошене, който идваше от малката им горичка; когато на сутринта някои от по-куражлиите отидоха да разгледат мястото видяха, че дърветата са били смазани с един широк откос, който започваше от най-централния бряг на атола и очертаваше линия на тотално опустошение, която сочеше точно в посока към Края на Света, обсипана със счупени лиани, смачкани храсти и няколко объркани и яростни стриди.
Сега се намираха достатъчно високо, за да видят как широката дъга на Ръба светкавично се отдалечава от тях, обвита в пухкавите облаци, които милостиво скриваха през повечето време водопада от погледите им. Оттук, от високото, морето — тъмносиньо, нашарено със сенките на облаците, изглеждаше почти примамливо. Ринсуинд потрепери.
— Извинете — каза той. Забулената фигура се откъсна от съзерцанието си на далечната мъглявина и заплашително вдигна жезъла си.
— Не искам да го използвам — каза тя.
— Така ли? — попита Ринсуинд.
— Но какво е това все пак? — попита Двуцветко.
— Жезълът на Аджандура на Тоталното Отрицание — обясни Ринсуинд. — И ми се ще да престанеш да го размахваш насам-натам. Може да гръмне — добави той и кимна към блестящия връх на жезъла. — Искам да кажа, много сме поласкани, че всичката тая магия се използва заради нас, но няма нужда от чак толкова престараване. И…
— Затваряй си устата! — фигурата вдигна ръце и отметна булото си, под което се оказа млада жена с най-невероятен цвят на кожата. Беше черна. Но това не беше нито тъмнокафявият цвят на Урабия, нито лъскавото синьо-черно на мусонния Кпеч, а черната дълбока, полунощна тъмнина на дъното на пещера. Косата и веждите й имаха цвета на лунната светлина. Около устните й светеше същото бледо сияние. Тя изглеждаше около петнайсетгодишна и беше много уплашена.
Ринсуинд нямаше как да не забележи, че ръката й, която държеше жезъла, трепери; това се дължеше на факта, че е много трудно да пропуснеш да забележиш предмет, сеещ внезапна смърт, който се клатушка несигурно на някакви си пет крачки от носа ти. Осени го — и то изключително бавно, тъй като това беше съвършено ново усещане — че някой на този свят се страхува от него. Точно обратното му се случваше толкова често, че беше свикнал да го приема почти като природен закон.
— Как се казваш? — попита той с възможно най-окуражаващ глас. Може и да беше уплашена, но ТЯ държеше жезъла. Ако аз имах такъв жезъл, мислеше си той, нямаше да се страхувам от нищо. И какво ли, в името на цялата тая Вселена, си мисли, че бих могъл да направя?
— Името ми е без значение — отговори тя.
— Това е хубаво име — каза Ринсуинд. — Къде ни водите, и защо? Не виждам нищо лошо в това да ни кажеш.
— Водим ви в Крул — каза момичето. — И не се подигравай с мен, човече от Централните Земи. Иначе ще използвам жезъла. Трябва да ви закарам там живи, но не е ставало дума за това, че трябва да ви закарам цели. Казвам се Марчеса и съм магьосница от пети разред. Ясно?
— Е, щом като знаеш всичко за мен, значи знаеш и че аз никога не успях да стигна до Неофит — каза Ринсуинд. — Даже всъщност не съм и магьосник. — Той забеляза учудената физиономия на Двуцветко и бързо добави: — Само съм „що-годе“ магьосник.
— Ти не можеш да правиш магии, защото една от Осемте Велики Магии неизлечимо се е загнездила в съзнанието ти — каза Марчеса, като се прехвърли грациозно от единия си крак на другия, за да запази равновесие, докато огромната леща описваше широка дъга над морето. — И затова са те изхвърлили от Невидимия Университет. Знаем това.
— Но нали ти току-що каза, че той бил безкрайно хитър и изкусен магьосник — запротестира Двуцветко.
— Да, защото всеки, издържал всичко това, което е издържал той — по-голямата част от което си е навлякъл сам със склонността си да се смята за магьосник — ами, сигурно трябва да е някакъв магьосник — каза Марчеса. — Предупреждавам те, Ринсуинд. Ако ми дадеш даже и най-малкия повод за подозрение, че произнасяш Великата Магия, наистина ще те убия.
Тя нервно се намръщи.
— Струва ми се, че най-добрият маршрут ще да е, ами, да… ни оставите някъде по пътя — каза Ринсуинд. — Искам да кажа, благодаря, че ни спасихте и за всичко, така че, ако ни оставите да си живеем нашия живот, сигурен съм, че всички бихме…