Богат, беден
- Автор: Шоу Ирвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Мечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Богат, беден». Краткое содержание книги:
Конфликтът между братята Джордах е конфликт между две ценностни системи с недвусмислено изразен идеен характер. Самоуверен и амбициозен, единият отстоява правото си да преуспее в живота с цената на непосилни жертви. В стремежа си към материален успех той се лишава съзнателно от пълноценни човешки контакти. Другият е принуден — в непрестанна борба с околните — цял живот да се разплата със себе си. Любовта и алчността, честолюбието и корупцията се изявяват сред сложни взаимоотношения и драматични ситуации.
Богатството и бедността имат неподозирани измерения в човешките души и техните външни прояви чертаят противоречията в житейския път на героите.
— Цял ден мечтая за това — каза тя. Притисна го силно до себе си — войник-дете. Той разкопча сръчно двете горни копчета на роклята й и целуна вдлъбнатината между гърдите й. Над сведената му глава тя виждаше шофьора в гръб, насочил вниманието си към светлините на светофарите, към забързаните пешеходци — не го интересуваше какво правят пътниците в колата, то си беше тяхна работа. От осветената рамка я гледаше снимката му. Четиридесетгодишен мъж с гневил, предизвикателни очи, страдащ от бъбреци, мъж, който е видял всичко, който познава целия град. Казваше се Ели Лефковиц — по заповед на полицията имената на шофьорите бяха ясно написани. Тя щеше да помни цял живот това име. Ели Лефковиц караше безмълвно колесницата на любовта.
По това време движението беше слабо и таксито почти летеше. Като летец в безбрежно небе.
Последна целувка за Ели Лефковиц и тя закопча роклята си, за да влезе както подобава в брачните покои.
Фасадата на хотел „Станли“ беше внушителна. Архитектът сигурно е бил в Италия или е видял някой изглед. Дворецът на дожите, дрогерията „Уолгрийн“. Адриатическото крайбрежие на Седмо авеню.
Тя застана в единия край на фоайето, а Уили отиде за ключа. Палми в сандъчета. Тъмни дървени столове в италиански стил и ярка светлина. Минаваха жени с лица на полицейски инспекторки и накъдрени руси коси като на евтини кукли. В ъглите стояха мъже със съмнителен вид, войници, пътуващи с някакво поръчение, две кабаретни артистки с дълги бедра и дълги мигли, една стара жена с мъжки обувки, която четеше списание, нечия майка, търговски пътници, прекарали неуспешен ден, детективи, готови да тръгнат по следите на порока.
Тя се премести към асансьора, все едно, че беше сама, и когато Уили дойде с ключа, изобщо не го погледна. Човек лесно се учи да мами. В асансьора не си говореха.
— Седми етаж — каза Уили на момчето.
На седмия етаж нищо не напомняше за Италия. С всеки етаж вдъхновението на архитекта се бе изчерпвало. Тесни коридори, олющени, тъмнокафяви метални врати, голи подове, облицовани с плочки, които някога сигурно са били бели. Извинявайте, приятели, но няма защо да се лъжем повече. По-добре е да знаете истината: вие се намирате в Америка.
Тръгнаха по един тесен коридор, токчетата й потракваха като копитата на пони. Сенките им подскачаха по мрачните стени, сякаш бяха привидения, останали от икономическия разцвет от хиляда деветстотин двадесет и пета година. Спряха пред една врата, която беше като всички останали. Номер 777. На Седмо авеню, на седмия етаж. Магическото число седем, размножено безброй пъти.
Уили отключи и те влязоха в стая седемстотин седемдесет и седем в хотел „Станли“ на Седмо авеню.
— Ще ти бъде по-приятно, ако не паля лампата — каза Уили. — Стаята е ужасна дупка, но това е единственото, до което успях да се добера. И отгоре на всичко ми я дадоха само за пет дни. Градът е препълнен.
Но през нащърбените ламаринени жалузи проникваше достатъчно светлина от осветения с електричество град и тя успя да види какво представлява стаята. Малка килийка, тясно единично легло, един дървен стол с права облегалка, умивалник, баня няма, върху бюрото се тъмнеят нахвърляни офицерски ризи.
Той започна бавно да я съблича. Първо червения платнен колан, после горното копче на роклята, после останалите, едно след друго. Беше коленичил пред нея, а тя броеше движенията му. „…седем, осем, девет, десет, единадесет…“ Колко разисквания, колко душевни терзания е имало в шивашките ателиета на Седмо авеню, докато се вземе това върховно решение — не десет копчета, не дванадесет, а единадесет!
— Това е работа за цял ден — каза Уили. Той смъкна роклята от раменете й и я постави внимателно върху облегалката на стола. Офицер и джентълмен. Тя се обърна, за да й разкопчее сутиена. Така я беше научил Бойлан. Светлината, проникваща през жалузите, я осветяваше на ивици. Уили се мъчеше с телените копчета на гърба й.
— Кога най-после ще измислят нещо по-удобно — каза той.
Тя се засмя и му помогна. Сутиенът падна. Гретхен се обърна към него и той смъкна нежно чисто белите й памучни пликчета. Тя изхлузи обувките си. Отметна рязко покривката на леглото заедно с одеялото и горния чаршаф. Бельото не беше чисто. Дали Мери Джейн е спала тук? Няма значение.
Тя се изтегна в леглото с опънати крака, с допрени глезени, с ръце до тялото. Той се надвеси над нея. Сложи ръката си между бедрата й. Имаше ловки пръсти.