Смела любов
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смела любов». Краткое содержание книги:
— Мога ли да ти помогна, синко?
Тиа трепна силно. Продавачът, след като беше обслужил предишния си клиент, сега обръщаше вниманието си към нея.
— Ъ-ъ… да, господине, праща ме капитанът.
Това звучеше логично и беше най-доброто извинение, за което можа да се сети, за да оправдае златната монета в ръката си.
— Капитанът ли?
— Да, от „Южна звезда“ съм, господине.
— Не си ли малко млад, а?
— Не, господине, не и за каютен прислужник, не съм.
— Какво ти трябва, момко?
Като се огледа, тя избра остър на вид нож в кания, която се привързваше около кръста, малък пистолет и кутия патрони, малко момчешко бельо, чорапи, гребен, четка, сапун, кибрит и одеяло. Когато прибави и някои храни, продавачът я изгледа любопитно.
— Защо, по дяволите, на капитана ще му трябва храна?
— О, храната не е за капитана, господине — усмихна се плахо Тиа. — За мене е. На кораба се яде все едно и също. Капитанът се отнася добре с мене и ми позволи да си купя каквото искам.
За да подсили думите си, тя сложи щедро количество ментови бонбони върху растящата купчина неща на тезгяха. Но когато прибави гърне и тиган към покупките, продавачът започна да се съмнява.
— Нямате ли си съдове на „Южна звезда“?
— Тия са за майка ми, господине. Обещах да й донеса подарък от Австралия. Трябват й съдове.
— Можеше да намериш нещо по-подходящо за подарък на майка си. Нещо, което да й хареса. Съдовете едва ли минават за подарък…
— Майка ми ще бъде доволна — настоя упорито Тиа.
Продавачът почеса оплешивяващата си глава и вдигна рамене.
— Е, добре, както кажеш. — И започна да пресмята. Когато свърши, Тиа му подаде една златна монета. — Нали е злато?
Захапа лъскавата повърхност, изсумтя доволно и наброи рестото. После сложи покупките в един чувал. Тиа кимна и го нарами, затаявайки дъх, докато излизаше от магазина, без да забравя да се поклаща като момче, докато върви. Търговецът я подозираше и тя знаеше, че вече мисли дали да не повика властите и да разбере наистина ли е от екипажа на „Южна звезда“.
Вместо да тръгне на запад към Парамата, тя се запъти на юг, без да подозира, че продавачът стои на входа, гледайки след нея, докато не я изгуби от очи.
Деймиън се качи с лека стъпка на борда на „Южна звезда“. След като беше заключил Тиа в каютата си, беше прекарал нощта в новия хотел с една много услужлива млада проститутка. Едва наскоро депортирана в наказателната колония, тя беше все още сравнително чиста и го третираше като истински мъж, а не като развратен стар глупак, както беше направила собствената му съпруга. Тази жена така беше раздухала егото му, че сега той беше изцяло доволен от себе си и нямаше търпение да разкаже на Тиа всяка пикантна подробност от ободряващата нощ с проститутката. След това щеше да я набие, докато тя не започне да моли за милост, докато не го замоли да създаде дете в корема й.
Ключът беше още в ключалката, когато той стигна до каютата, в която беше оставил Тиа. Лицето му беше разтегнато в подигравателна гримаса, когато отвори вратата. Но изражението му бързо премина в краен шок, щом откри, че каютата е празна, а после се превърна в нетърпим гняв.
— Не! — изкрещя той с почервеняло от ярост лице. — Не и втори път! Ще убия тази кучка, когато я намеря. После ще се оженя за някоя, която ще ме оцени и ще ми роди деца.
Той се извърна рязко и тръгна да търси капитана.
— Съжалявам, лорд Феърфийлд, нямам представа какво се е случило със съпругата ви — каза капитан Уеъринг. Деймиън умишлено не беше споменал, че е заключил Тиа в каютата. — Баркър беше на вахта днес, може би трябва да питате него. Съпругата ви може да е слязла на брега да купи нещо преди да заминете, знаете ги какви са жените.
— Знам — потвърди Деймиън с горчивина в гласа.
Морякът Баркър не беше видял нищо освен Том, каютния прислужник, който слязъл на брега малко по-рано през деня. Нямало да го забележи, ако не бил го зърнал в гръб как слиза по дъската. А и го видял само в гръб, когато момчето се смесило с тълпата на пристанището.
Вниманието на Деймиън се изостри.
— Каютният прислужник, казвате?
— Да, господине, младият Том.
— На колко години е?
— Не съм сигурен, дванайсет, четиринайсет, може би.
Деймиън се извърна рязко, в ума му беше започнала да се оформя една абсурдна представа. Представа, която ставаше все по-приемлива, колкото повече мислеше върху нея.