Неустоима сила

— Какво искаш да кажеш? — попита Стив, изглеждаше объркан.

— Браковете на някои хора се разпадат, когато живеят по този начин. Това носи огромно напрежение. Напоследък ситуацията не е никак лека.

— Знам това. Но ние ще успеем. Струва си. Не искам да се откажеш от работата, която обичаш, нито от възможностите, които Кал ти дава. Обичаш да работиш с него, това е най-вълнуващата работа, която си имала, пък и печелиш много пари.

— Нищо не струва, ако те загубя — категорично произнесе тя. — Няма работа на планетата, която не бих жертвала за теб, нито пък каквато и да било сума пари.

— Сигурен съм — той я притегли към себе си и я целуна. — Ще дойда до два месеца и когато по-късно се сещаме за този период, ще се смеем. Можем да го направим, Мери. Обещавам ти. — Внезапно изпита чувството, че нещо я отделя от него, сила, която бе по-мощна от тях, сякаш съдбата заговорничеше срещу двамата. — Нека се опитаме и прекарваме уикендите си по-често заедно.

— Мисля, че това ще помогне — съгласи се тя и той кимна.

— Ще продължавам да търся работа в Сан Франциско. През следващите два месеца все едно не мога да мърдам оттук, докато Лукас не се възстанови от счупването. Значи е ясно, че ще съм тук още дълго. Може би дотогава ще се открие място в района на залива.

— Господи, надявам се — въздъхна тя и го бутна обратно в леглото.

Успяха да бъдат заедно дори в новогодишната нощ, без да ги безпокоят от травматологичното отделение, главно благодарение на Ана Гонсалес, която го заместваше. Стив дори подчерта, че Гонсалес е забранила да го безпокоят.

— Дължа й голяма благодарност в такъв случай — каза Мередит, докато прибираше багажа си на първи януари, за да се върне в Калифорния.

И двамата бяха тъжни, че тя си отива, бяха прекарали чудесно една седмица и Мередит се чувстваше по-сигурна за връзката им, отколкото на сутринта след Коледа. Вече смяташе, че бракът им отново е в безопасност. Пък и всичко, което той й каза, звучеше съвсем разумно. Рано или късно щеше да си намери работа. Стив бе решен да напусне във всички случаи, дори да трябваше да работи като обикновен ординатор, макар тя да знаеше, че това би го потиснало.

— Искам да се запознаеш с Ана следващия път, когато дойдеш — вметна й Стив, докато хапваха приготвената от него вечеря, преди да се отправят за летището. — Тя е удивителна жена. От Сан Хуан е и е израсла в бедност. Следвала е на пълна стипендия в Йейл, а после е завършила медицински колеж. Омъжила се за някакъв богаташ от правния факултет, но доколкото разбирам, семейството му не е било никак доволно. Накрая го принудили да я остави, но вече детето им се родило. Напуснал я, докато стажувала, без пукната пара и с новородено бебе. Детето сега е на пет години. Тя живее в някакъв апартамент в сграда без асансьор в Уест Сайд. Невероятен лекар е. Имахме щастие, че я открихме.

— Как изглежда? — попита Мередит и Стив се разсмя.

— Този въпрос е твърде женски — пошегува се той.

— Нали съм жена.

— Забелязах го. — Само час преди това се бяха любили. „Последно преди тръгване“, както казваше той. — Миловидна е, но не е нещо особено. Малко по-слаба отколкото трябва, малко нервна, много стресирана! Трябва да гледа дете и изглежда, че едва свързва двата края. Опитвам се да накарам болничната управа да я наемем за постоянно. Тя ще ни е от полза в отделението. А когато напусна, може да ме замести. Ще й хареса.