Малтийският сокол

Дъхът на Гътман се изтръгна със съскане от гърдите му. Лицето му се наля с кръв. Обърна птицата и застърга главата й. Ножчето пак оголи оловна повърхност. Пусна и сокола, и ножчето отвисоко върху масата и се извъртя с лице към Спейд.

— Фалшификат! — рече дрезгаво.

Лицето на детектива бе помръкнало. Кимна бавно, но в движението, с което изстреля ръка и сграбчи китката на Бриджид О’Шонеси, нямаше нищо бавно. Придърпа я към себе си, хвана брадичката й със свободната си ръка и грубо я повдигна нагоре.

— Добре — изръмжа в лицето й. — Пошегува се — стига толкоз! Сега ще ни разкажеш всичко.

— Не, Сам, не! — извика момичето. — Кълна се, това взех от Кемидов! Кълна се…

Джоуел Кайро се навря между Спейд и Гътман и се развика пискливо, нечленоразделно:

— Точно така! Точно така! Това е негова работа! Как не се сетих по-рано! Ние го мислехме за глупак, а той ни намота на малкия си пръст! — По лицето на левантинеца се стичаха сълзи; от възбуда той подскачаше на място. — Вие объркахте всичко! — развика се на Гътман. — Вие с глупавите си опити да я купите от него! Тлъст глупак! Издали сте се колко е ценна, той се е усъмнил, проверил е и е поръчал да изработят този дубликат. Нищо чудно, че толкоз лесно го задигнахме! И нищо чудно, че той с такава готовност ме изпрати накрай света да го диря! Ах ти, глупак такъв! Разплут кретен!

Той захлупи лице в ръце, като хлипаше и мърмореше несвързано.

Ченето на Гътман увисна. Замига с очи, а погледът му беше празен. Сетне се отърси като куче и отново се превърна — след като обилните му телеса престанаха да се друсат и да подскачат — в предишния жизнерадостен дебелак.

— Хайде, хайде, сър — рече добродушно. — Няма никакъв смисъл да вилнеете. Всеки греши понякога и можете да ми повярвате, че за мен ударът не е по-малко тежък, отколкото за всички останали. Да, това е ръката на Кемидов, няма съмнение. И какво предлагате? Да проливаме сълзи и да се ругаем един друг? Или може би — той направи пауза и продължи с ангелска усмивка — да се върнем в Истанбул?

Кайро свали ръце от лицето си. Очите му се изцъклиха.

— Нима ще… — запелтечи той. Изумлението, примесено с осъзнаване на току-що казаното, го лиши от дар-слово.

Гътман потри пухкавите си дебели ръце. Очите му святкаха.

— Седемнайсет години копнея по този сокол и се опитвам да го докопам — измърка той гърлено, самодоволно. — Ако трябва да прекарам още една година в търсене, то това, сър, ще означава само — устните му замърдаха, докато пресмяташе — пет цяло и петнайсет седемнайсети процента допълнителна загуба на време. Левантинецът се изкикоти и извика:

— И аз идвам с вас!

Спейд рязко пусна ръката на момичето и огледа стаята. Уилмър го нямаше. Детективът излезе в коридора. Външната врата зееше отворена. Като сви недоволно устни, той я затвори и се върна в стаята. Облегна се на рамката на вратата и се загледа в Гътман и Кайро. Очите му се задържаха върху дебелия и изражението им беше възкисело. Сетне рече, като имитираше гърленото му мъркане: