Най-силната магия
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Най-силната магия». Краткое содержание книги:
С една своя дума тя може да превърне сватбата си във война. Но в прегръдките на благородния рицар я очаква обещание за необуздана страст. И любов, която нито насилието, нито предателството могат да разбият, любов, която побеждава проклятието и се оказва най-силната магия.
— Браво! — възкликна изведнъж тя. Гласът й бе пълен с радостна възбуда. — Главичката на бебето се показа! Още мъничко, храбра жено. Още мъничко и ще можеш да си отдъхнеш.
В този момент вратата зад гърба й се разтвори с трясък. Пренебрегвайки уплашените протести на акушерката, Доминик връхлетя в къщата с изваден меч, чието насочено напред острие блестеше зловещо в мрака.
Сребърните му очи обходиха единствената стая с бързината и бдителността на орел, дирещ плячка, но слухът му бе този, който откри Мег в полумрака. Издаде я приглушеният звън на златните й звънчета. Беше коленичила до някакво легло, облечена в странна риза.
Обзе го дива ярост. Значи слуховете бяха верни! Мег бе избягала от своята златна клетка, за да се отдаде на Дънкан от Максуел — мъж, който нямаше нито благородно потекло, нито земи.
— За бога, жено, ще се разкайваш горчиво за…
Първият неуверен писък на новородено бебе прекъсна мълчаливата му закана. Доминик застина като омагьосан. Гневът му се замени с облекчение, от което за малко не му се зави свят. И едва сега усети горчивия вкус в устата си.
Той преглътна, после преглътна още веднъж, но устата му бе твърде пресъхнала, за да може да отмие вкуса на вкиснатия ейл. После Доминик прибра меча в ножницата, но го стори толкова несръчно, че ако Саймън го беше видял, щеше да остане крайно изненадан.
— Ти роди на Хари още един прекрасен син — каза Мег на Адела, когато почисти устата и нослето на новороденото. — Сложи го до гръдта си, макар че той едва ли ще поиска да суче. В момента е не по-малко изтощен от теб.
— Благодаря ви — задъхано промълви Адела. — А сега си вървете… преди съпругът ви… да ви е открил.
— Съпругът й вече я откри — обади се Доминик.
Стреснатото възклицание на Мег бе заглушено от вика на Саймън, долетял откъм двора.
— Доминик? Наред ли е всичко?
— Намерих я! — извика през рамо Доминик.
Преди обаче да успее да каже още нещо, Саймън влетя в стаята с изваден меч.
— Свали оръжието — спокойно каза Доминик. — Всичко е наред. Соколицата не е кацнала на китката на Дънкан.
— Тогава защо е нарушила обещанието си? Защо е… Треперливият плач на бебето отговори и на двата му въпроса — и на изречения, и на недоизречения.
— За бога! — възкликна Саймън, като прибра меча си. — Това е новородено бебе.
В този момент акушерката го избута и влезе в стаята с пълно пренебрежение към неговата сила, положение и въоръжение.
— Не — гневно заяви тя. — Това е чудо. Горката жена се мъчи напразно цели два дни. И чак когато й казах, че до вечерта бебето й ще умре — и тя заедно с него! — ми позволи да повикам господарката.
Доминик присви очи и се извърна към Мег.
— Вярно ли е? Наистина ли се е мъчила толкова?
Адела изпъшка тихо.
— Да — отвърна Мег и се обърна отново към родилката. — А сега си върви, съпруже, и вземи и своя брат със себе си. Работата на тази бедна жена още не е свършила. А това е женска работа.
Доминик и Саймън излязоха навън, сподирени от враждебния поглед на акушерката. Светлината на деня блъсна Доминик като юмрук.
— По дяволите — измърмори той, като заслони очите си с ръка. — От Йерусалим насам не съм виждал толкова ослепително слънце.
Саймън го изгледа смръщено.
— Сигурно си изпил прекалено много ейл. Слънцето свети така, както е светило винаги при облачно време в Къмбърланд.
Доминик стисна очи, за да се предпази от болезнената светлина, и почувства как главата му се замайва и как тялото му отмалява. Силите му го напускаха с всеки изминал миг. Вече му беше трудно да направи дори една крачка.
Той залитна и едва успя да се изправи.
— Доминик? — слисано възкликна Саймън.
Доминик залитна отново и този път за малко не падна.
— По дяволите, човече — извика ужасено Саймън. — Зле ли ти е?
— Не — дрезгаво отвърна Доминик.
В опит да преодолее влудяващата мудност на мислите си и сковаността на езика си, той тръсна глава. Но вместо да му помогне, това движение го замая още повече.
— Саймън, аз…
Този път само силните ръце на брат му му попречиха да падне на колене.
— Главата ли те боли? — разтревожено попита Саймън. — Наистина ли те ударих толкова силно?
Доминик поклати глава. Това бе грешка. От гърдите му се изтръгна гърлен стон и той се отпусна върху брат си.
— Можеш ли да вървиш? — попита Саймън.
— Да… — каза Доминик прегракнало.