Томичукалата

„Самите те духове, неотлъчно следваха стадата, които прекосяваха ниската остра трева като огромни облаци, покрили прерията със сенките си; облаците останаха, но големите стада ги няма… както и бизонските воини, лудите от пустошта, която никога не е знаела що е ограда, мъжете, които идваха с препускане от никъде и пак изчезваха с препускане към същото място, мъже с мокасини от бизонска кожа на краката и подрънкващи кости на вратовете; духове извън времето и пространството, които съществуваха точно преди цялата страна да потъне в кръв.“

„Късно следобед на 24 август 1848 година, Робърт Хауел, който щеше да умре при Гетисбърг след по-малко от петнайсет години, си устрои лагер близо до едно малко поточе в дълбините на Небраска, сред онази странна област известна като Страната на пясъчните хълмове. Поточето беше малко, ала водата ухаеше на свежест…-“

Гардънър бе навлязъл с четирийсет страници в романа и беше изцяло погълнат от него, когато чу Боби Андерсън да се провиква сънливо:

— Гард? Гард, тука ли си още?

— Идвам, Боби — каза той и стана, в ужас от онова, което предстоеше и вече полуповярвал, че е откачил.

Това трябва да е причината, разбира се. Не е възможно да има мъничко слънце в основата на бобиния бойлер, нито нова скорост на тракторчето й, която да предполага левитация… но щеше да му е по-лесно да повярва в което и да е от тези неща, отколкото във факта, че Боби бе написала роман от четиристотин страници на име „Бизонските воини“ за трите седмици, през които Гард не я бе виждал. Роман, който — просто по една случайност — беше най-хубавото нещо, писано някога от нея. Невъзможно, да. По-лесно — по дяволите, „по-разумно“ — беше да вярва, че е полудял и просто да остави нещата дотам.