Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Скоро след като лекарят си тръгна, гласове, викащи имената на двама от ранените, привлякоха вниманието към задната стая. Цял куп хора се струпаха около двамата самураи. Всички стояха смаяни и не вярваха на очите си. Лицата им бяха восъчно бели. Двамата бяха мъртви.
През доджото преминаха бързи стъпки и се запътиха към стаята с двата трупа. Учениците се отдръпнаха, за да направят място на Сеиджуро и Тоджи. И двамата бяха толкова бледи, сякаш току-що бяха излезли изпод водите на леден водопад.
— Какво става тук? — попита Тоджи. — Какво значи всичко това?
Тонът му, както винаги, беше груб.
Един самурай, коленичил до възглавницата на своя мъртъв другар с мрачно, но непреклонно лице, погледна Тоджи с упрек и каза:
— Ти трябва да ни обясниш какво става. Ти си този, който водиш Младия учител по гуляи. Е, този път нещата отидоха твърде далеч.
— Внимавай какво говориш, да не ти се случи нещо!
— Докато Учителят Кемпо беше жив, не минаваше нито ден без да е бил в доджото.
— И какво от това? Младият учител имаше нужда да се поосвежи, тъй че отидохме да погледаме Кабуки. Какво искаш да покажеш, като говориш така пред него? За какъв се мислиш?
— Необходимо ли е да го няма цяла нощ, за да гледа Кабуки? Учителят Кемпо сигурно се е обърнал в гроба си.
— Стига! — изкрещя Тоджи и се нахвърли върху другия самурай. Докато другите ги наобиколиха, опитвайки се да ги разтърват и успокоят, един глас, натежал от болка се извиси плавно над шума от боричкането.
— Ако Младият учител се е прибрал, време е да престанете да се карате. От него зависи да възвърне честта на училището. Онзи ронин не може да си тръгне оттук жив.
Някои от ранените се развикаха и заудряха по пода. Вълнението им беше красноречив израз на протеста срещу онези, които не бяха опитали сабята на Мусаши.
За самурай на тази възраст най-важното нещо на света бе честта. В своята среда те доблестно се състезаваха един с друг, за да видят кой пръв ще даде живота си за нея. До скоро правителството беше прекалено заето с войните си, за да създаде подобаваща административна система, която да управлява страната в мирно време. Дори Киото се ръководеше по някакви нестабилни и променливи правила. Все пак вниманието, което бойците обръщаха на личното си достойнство, респектираше земеделците и различните градски прослойки.
То играеше важна роля за запазването на мира. Единодушието по въпроса какво е и какво не е достойно поведение, даваше възможност на хората да си създават собствени правила за живот, дори да нямаха установени закони.
Възпитаниците на Училището Йошиока, макар и необразовани, не бяха в никакъв случай безсрамни отрепки. Когато, след първоначалния шок от загубата, дойдоха на себе си, първото нещо, за което си помислиха, беше честта. Честта на тяхното училище, честта на Учителя, собствената чест на всеки един от тях.
Забравили за личните си вражди, самураите се струпаха около Сеиджуро за да обсъдят какво да правят оттук нататък. За нещастие точно в този едничък ден Сеиджуро почувства, че не е настроен за бой. В момента, в който трябваше да се покаже в най-добрата си форма, той беше отпуснат, слаб и изтощен.
— Къде е този човек? — попита той, като в същото време завързваше ръкавите на кимоното си с кожена каишка.
— В малката стая до приемната — отвърна един от учениците, сочейки през градината.
— Доведете го! — заповяда Сеиджуро.
Устата му беше пресъхнала от напрежение. Зае мястото, където седяха учителите — малка издигната платформа — и се приготви да приеме поздравите на Мусаши. Избра една от дървените саби, предложени му от учениците и я изправи край себе си. Трима-четирима от самураите се завтекоха да изпълнят заповедта, но Тоджи и Рьохей ги възпряха.
Последва доста оживено шушукане, което Сеиджуро не можеше да долови. Немите консултации се водеха около Тоджи и някои от по-старшите ученици. Не след дълго към тях се присъединиха и някои членове на семейството, както и някои от дългогодишните прислужници. Насъбралите се станаха толкова много, че скоро се разделиха на групи. Макар и разгорещени, противоречията бързо се изгладиха.
Мнозинството, загрижени не само за честта на училището, но също и неудобно притеснени от слабостите на Сеиджуро като боец, заключиха, че няма да бъде добре да се бие сам с Мусаши. При положение, че вече имаше двама убити и няколко ранени, ако Сеиджуро загубеше, кризата, пред която беше изправено училището, щеше да придобие опасни размери. Рискът беше твърде голям.
Повечето хората мислеха, без да го изразяват с думи, че ако Деншичиро беше тук, всичко щеше да бъде наред. По общо мнение той се считаше за по-подходящ от Сеиджуро да продължи делото на баща си. Но като втори син нямаше сериозни отговорности, беше станал доста леконравен. Същата сутрин беше отишъл с приятели в Изе, и дори не си беше направил труда да каже кога ще се върне.